автор: Zvon

Резюме

Обичам приказките, най-вече техния край. Толкова е възбуждащ, колкото края на хрупкавата сладоледена фунийка или пък Третата симфония на Малер. Знаете ли коя приказка завършва така?

"- Мила княгиньо - казала тя, - аз съм годеницата на твоя брат и бях омагьосана да живея като жаба в това езеро. Но твоята храброст развали магията и сега те обичам повече от родна сестра.
Тримата се прибрали у дома при царя и царицата. Князът се оженил за своята любима. Вдигнали голяма сватба. Три дни яли, пили и се веселили и никой не си тръгнал гладен."
Познахте, нали? Братя Грим, "Приказка за лъва и жабата". А чий е този край?

"Вървели, вървели - стигнали чешма на кръстопът. Трябвало да решат кой брат по кой път да тръгне. Най-големият свърнал наляво, след 14 години стигнал до доцент и забравил накъде е тръгнал. Средният брат заедно със златната ябъка, хванал десния път, неусетно попаднал в Макао, където си купил казино и фабрика за фойерверки. А най-малкият брат, който за разлика от останалите двама се казвал Хироо Онода, станал офицер от Императорската армия на Япония и след 30 години се прочул в целия свят."

Не знаете, нали? И аз не знам. Но ако прочетете текста докрай до месец ще спечелите тройка от тотото. До средата ли прочетете - нищо няма да ви се случи. А ако откажете четивото - крастава жаба в петък ще целунете и на принцеса тя няма да стане - най-много и вие да се ожабите.

Асеновградски сармички
Три дни не бях ял, пил и се веселил. Изискваше го ритуалната вечеря с Асеновградските сармички - всеки втори понеделник от годината. Съседката ми Вилма бе превърнала това ястие в кулинарен шедьовър, който трябва да вкусва след старателно очистване на духа и тялото. Рецептата от мен няма да получите. Само ще ви съобщя неизменните й съставките: трюфели от Тоскана, осем билки брани около Гармиш-Партенкирхен, японски сорт ориз от Какогава и маврудови лозови листа от Станимъка. Почти като куплета на Душко Георгиев:

"Рим, Берлин и Токио
верни във борбата,
утре ще наложат
нов ред на Земята."

Вилма не бе чела нито Шпенглер, нито Тойнби, нито Фукояма, но всяка нейна кулинарна рецепта по странен начин будеше реминисценция за някое историческо събитие. Съставките, произходът им, начинът и редът по който се обработваха, вкусът на гозбата, съпътстващите напитки - всичко това по неведом начин рисуваше, понякога стряскащо детайлно, картини от миналото. След седмата сармичка и втората чаша калифорнийско каберне совиньон, в главата ми зазвучаваха сирените от понеделник 10 януари 1944 г. Виждах нощното небе над София. Ето ги бясно кръстосващите лъчи на прожекторите, пукотевицата от "флака", воят на самолетните двигатели, тътенът на бомбите, посипани по булевард "Фердинанд" отломки от дома ни, черните клавиши от пианото ми върху белия сняг.

Вилма ми е разказвала, че през март на 1974 г. нагостила Тончо Жечев със заек по цариградски фарширован със смилянски боб, маслини от Тасос и солунски пиперки. Още преди да преполви порцията си, Тончо получил прозрение за Великденската акция от 1860. Явил му се лично Иларион Макариополски и настоятелно помолил професора да разкаже за тези събития. Подир една година се появи книгата "Българският Великден".

Вилмане бе чела учебници по оптика, физиология и психология на зрителните възприятия. Но бе по-добра от осветителите в Ковънт гарден и Метрополитен опера. Знаеше каква светлина да изпрати към чинията с попската яхния, така че тя оживяваше. Главичките арпаджик, парченцата свинско, зрънцата пипер, скилидките чесън, резенчетата зеленчуци - всичко това, осветено от Вилма, се превръщаше в един малък паноктикум, представящ януарската среща на Франсоа Митеран с български интелектуалци. След това Вилма ловко променяше ъгъла на осветление и заменяше светофилтрите. Мигом сцената се преозбразяваше - нямаше следа нито от Митеран, нито от български интелектуалци. Чинията попска яхния магически се трансформираше в микропанорама на морската битка при Цушима. Там, където допреди секунди закусваше Митеран, се появяваше флагманския ескадрен броненосец Микаса, току що изстрелял няколко снаряда от главния си калибър по Сисой Велики, който на свой ред бе заел мястото, където допреди малко Жельо Желев сръбваше кафенце. Сисой Велики бе силно накренен наляво и скоро щеше са остане завинаги в Японско море.

Вилма не бе чела дори и армейския строеви устав, въпреки че имаше чин подполковник. Навярно вече се питате - "А какво е чела тя?". Вилма бе прочела четвърт вагон приказки!

Подпоручик Хироо Онода

Преди няколко дни научих от Би Би Си, че на 16 януари на 91 години се е споминал подпоручик Онода. Той пристига на филипинския остров Лубанг една година след януарските бомбардировки над София. Обстановката на фронта прекъсва обучението му в училището за армейски разузнавачи в Накано. Изпратен е като комаднир на малка диверсионна група. Заповедта, която получава от прекия си командир майорТанигучи е кратка: "Сега отстъпваме, но това е временно, нашият дух е несломим. Крийте се в планината и водете партизанска война. Категорично ви забранявам да се предавате или самоубивате. Тази заповед мога да отменя само аз и никой друг!".

Следващата заповед подпоручик Онода получава след тридесет години. Между тези две заповеди нищо не го отлонява от пътя на воина. Разпръснатите над джунглата листовки, известяващи края на войната и заповедта за капитулация, дочутите радоиемисии от Япония - всичко това е сметнато за вражеска пропаганда. Честите полети на американски самолети в дългите години на войната във Виетнам укрепват вярата му, че битката продължава. В продължение на тридесет години групата на Онода извършва над сто нападения над американската радарна станция, филипински полицаи и чиновници. 30 човека са убити, а 100 - тежко ранени. През февруари 1974 японският студент-ентомолог Норио Судзуки е на експедиция в джунглата на Лубанг. Там случайно попада на Онода. Опитва се да го убеди да се завърне в Япония. Онода категорично отказва. Би си завърнал само ако неговият пряк командир отмени заповедта от 1945 година. На 9 март 1974 г. майор Танигучи каца на остров Лубанг, свързва се с Онода и облечен във военна униформа му връчва следната заповед:

"Заповед на началник-щаба на специалния батальон, Бекабак, 19 септември 1945 года, 19 ч. 00 мин.
1. В съответствие с Императорските на Негово Величество разпореждания, 14-та армия прекратява всички бойни действия.
2. В съответствие с разпорежданията на военното командване № А-2003, от специалния батальон се свалят всички военни задължения.
3. Подразделенията и бойците от състава на специалния батальона трябва да прекратят всякакви военни действия и операции и да минат под командването на най-близкия висшестоящ офицер. Ако такъв е невъзможно да бъде намерен, то следва да се свържат а американските или филипинските сили и да изпълняват техните указания.
Началник-щаб на специалния батальона към 14-та армия, майор Йошими Танигучи."

На 10 март 1974 г. Онода се предава на филипинската армия. В пълно бойно снаражение - униформа, винтовка Арисака модел 99, 500 патрона, няколко ръчни гранати и самурайски меч. Скривалището му в джунглата изумява с подредеността и чистотата си. На стената виси портрет на император Хирохито. Под него - масичка скована от бамбук. Върху нея - единствената книга на подпоручик Онода. Няма да познаете коя е тя - "Приказки на братя Грим", издателство Тайсюкан, Токио, 1929 г.

Братя Грим

Познавате приказките на братя Грим, нали? Пълни са с тъмни страховити гори из които скиторят коварни вещици, зли великани, кръвожадни вълци. Навред емоционална тревога, страх от изоставяне, родителско насилие и сексулни намеци. Сега погледнете портрета на Вилхем и Якоб Грим рисуван от Елизабет Йерихау. Не бихте играли покер с никого от тях, нали? Затова ако се чудите какво да направите за децата, когато ги приспивате – да четете приказка на братя Грим или да ги набиете, изберете българското!

А замисляли ли сте каква би била съдбата на двамата братя ако се бяха родили в наши дни. Според мен щяха за имат рекламна агенция. С лъскав офис, секретарки с презрителен поглед, тесни поли, опънати блузки и стиснати като кокоше дупе устнички. Двамата братя сигурно биха писали реклами като следната.

Въвеждаща сцена: Нощ. Апартамент. Дискретно осветен коридор. През него шляпа бос, сънен мъж по гащи. Тихичко звучи откъс от "Спящата красавица" на Чайковски. Мъжът като на сън влиза в кухнята и доближава до хладилника.

Следващ кадър: Близък план на огромен сребрист хладилник, внушаващ монументалността и величието на египетски обелиск.

Следващ кадър: Мъжът посяга да отвори вратата на хладилника - тя не помръдва. Камерата показва как космата му ръка дърпа вратата - без резултат.

Следващ кадър: Отблизо лицето на мъжа - видно е, че дрямката му мигом е изчезнала. Продължава да напъва вратата. От хладнилника проехтява строг, смразяващ глас:

Ръцете долу!
Пусни врата!
Хладилникът ти
веч е реквизиран.
Нарочен указ има,
подписан от когото трябва.

Следващ кадър: Уплаха по лицето на мъжа. Погледът му молитвено се вдига към върха хладилника-обелиск. Там някъде е емлблемата му, а до нея се вижда звънец като на входна врата.

Следващ кадър: Мъжът натиска звънеца. Зазвучава "Пролетно тайнство" на Стравински. Вратата на хладилника се отваря сама. Вътрешността му напомня театрална сцена, осветена от прожектори.

Следващ кадър: Камерата обикаля рафтовете на хладилника. Кондензът от охладения въздух се превръща в призрачна мъглица. През нея се мярка дебело парче салам, оформено като усмихнато прасенце. До него - каничка мляко, в която плува школадова гондола, задвижвана от шоколадов гондолиер, пушещ шоколадова пура. Следва бурканче мед с формата на пчелен кошер. От него с жужуне излитат пчелици и изписват в полет „Четете в-к Сега!“.

Глас зад кадър: Хладилници Мраз - смразяващи и въображението!

Епилог

Мяуууу! – краят не е мой, а на котката на Шрьодингер, която цял ден се разхожда под прозореца ми.