автор: ringo

( нова редакция)

Както си пасях козата
в тиха привечер веднъж,
в миг излезе силен вятър,
заваля проливен дъжд.

А селóто е далече
и край мене - само ръж.
Но колиба недалече
с радост зърнах изведнъж.

И затичах със козата -
боса, в тоз пороен дъжд.
Влязох. Тръшнах и вратата.
И се озовах пред мъж.

Ха сега! От мен водата
си тече като река!
Ми, да бягам? Но съдбата
бе решила не така!

А мъжът ми даде дрешка
и ми каза само: "Дръж!"
Малко топлинка човешка,
ми донесе този мъж.

Вън плющи дъждът, не спира...
Светва!... Трясва изведнъж!...
Боже, как ще се прибирам,
и ще спре ли този дъжд?...

Двама сме във тъмнината...
А отвън тече порой.
Той докосна ми косата.
Аз изтръпнах. Боже мой!...

Ха, сега се дръж, Милено,
щом голяма си мома!
Тъй в света е наредено -
да се пазиш ти сама!

Той наведе се над мене,
и докосна ме с ръка.
Их, бе, дявол да го вземе!...
Хубаво ми е така!..

После... спряха часовете...
Стана тихо изведнъж.
Вятър облаци измете.
Вече не вали и дъжд...

Но врещи отвън козата -
бре, какво проклето зло!
Тръгвам. Гледам от вратата -
то пък утрото дошло!

Бягай към дома, Милено,
и козата здраво дръж!
Как ще лъжеш баба Пена?
Где се кри от този дъжд?...