автор: gringo

Душата ми е камък с неогладени ръбове -
по-малко добър съм, повече лош
и често с другари, порядъчно сръбнали,
взривявам с песен покоя на гъбите,
кротко набъбващи в топлата нощ.

И щом се покаже розово утрото
и гъбите плъзнат на всички страни,
в кварталната кръчма занасям си мутрата,
прелиствам вестника, купен от будката
и слушам как вънка трамваят звъни.

А там, зад витрината, мяркат се якета,
блузи и джинси, палта и поли -
задъхани, бързащи, летящи нанякъде,
а аз си седя, подпрял се на лакътя
и чудя се - пак ли днес ще вали?

Още е рано - зад мене чистачката,
циганка някаква, бърше с парцал
пода мозаечен, дето кльопачката
старец треперещ, с дрехи омачкани,
без да иска, е цяла разлял.

На другата маса кротък пияница
с безжизнен поглед сърба шкембе,
докарано вчера от близката кланица
и недомито сварено в казаните
от майстор-готвача с голо кубе.

И времето бавно топи се, скъсява се,
вижда се краят на летния ден -
ей от ярема разпрегнати кравите
бързат в обора - до утре забравен е
подпреният в ъгъла дълъг остен.

Отдавна луната е спряла на покрива
и кръчмата с черни прозорци немей,
отдавна и крави, и гъби, и охлюви
в съня си въртят се, попъшкват си, охкат си,
отдавна аз чакам последния рейс.

А утре утрото пак ще е розово -
ах, това розово го знам наизуст,
но какво от това - скрили възторзите
по спирките пак ще четем некролозите,
и ще чакаме първия автобус.

Беше душата ми с каменни ръбове,
остри и режещи - истински нож,
ала проядоха камъка гъбите
и вече пиян не пълзя аз по стълбите -
добър съм повече, по-малко съм лош...