автор: Albatros

Мъжът до теб нехае, че е пролет –
отдавна безвъзвратно одъртя.
Не те сънува вече – птица в полет.
Не ти бере в дъбравите цветя.

А аз оскубах тръните на рида –
и свих ги на такъв бодлив букет,
че някой ден – когато си отида,
да имаш трънен спомен за Поет.

Мъжът до теб из нощите не стене.
Самичък спи в семейното легло.
Ако прилича мъничко на мене,
го почерпи със чаша-две мерло?

Понеже го е страх от левкемия,
гастрит, простата, язва и перде,
не се налива с жълтата ракия –
и пие бира – от немай-къде.

А аз за теб – в пустините на Гея –
безхлебен и бездомен бих живял.
Навярно някой ден ще полудея
от взиране в прозореца ти бял.

А сетне?... Много просто – ще си ида,
тъй както бях в живота ти дошъл –
вълк единак, проточил вой на рида
към месеца – и от болник по-жълт.

И ще те гледам – не Жена, икона! –
с разтърсвано от ужас тих сърце.
И ще мълча – един заточен Йона –
в белтъка на Вселенското яйце.