автор: samotnik

- Доктор Казакова.
Петър не беше чувал гласът и от години, но го позна веднага. Усмихна се.
- Ало, Боряна, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Петър, сещаш ли се, Петър Георгиев? Бяхме съученици в английската?
- Пешо! Ехааа... Сещам се, разбира се! Как се сети за мен? – гласът и вече не звучеше официално и дистанцирано – Как ме намери?
- От Фейсбук... Абе, ти къде си?
- На разкопки, а ти?
- Аз съм в Бургас в момента, но ако си наблизо, мога да дойда да се видим.
Отсреща последва миг тишина.
- Да се видим?...
- Да, виж, знам колко странно звучи, но искам да те питам разни неща, ако може.
- Мен да питаш? Какво си се сетил сега, ха-ха-ха... – звънливият смях на Боряна му напомни колко я харесваше в ученическите си години. Зад гласа и се чуваше шумотевица.
- Ами да, кой друг? Ти си единствения археолог, когото познавам.
- О, археология те интересува? Пеше, не знам как да стане, наистина съм заета, можем да копаем само лятото, а след месец оттук ще мине магистрала, знам ли какво ще скрият, за да не спрат строежа. Не може ли да изчака?
- Абе, сигурно може, ама...
- Какво? Кажи, може да ти помогна така, по телефона.
Петър усети, че Боряна няма желание да се занимава с него и това го жегна. Не пречеше да опита, освен това нямаше какво да губи и реши да действа директно.
- Боре, някой е изровил нещо под старата къща, онази на дядо.
- Какво е изровил? – шумът от гласовете зад нея заглъхна и по дишането и Петър разбра, че се отдалечава от източника.
- Не знам, там е работата. Когато стигнах там имаше само ров и една ниша под стъпалото.
- Ниша?
- Да, вече празна, облицована с някакви каменни плочи.
- Аз как бих могла да ти помогна? – усети дистанцията в гласа и той.
- Искам да разбера какво може да е имало там, за да знам какво да търся...
- Оооо, ама ти си станал иманяр? Къде ще го намериш, сигурно вече е на някой търг в Австрия. Въобще как можеш да си сигурен, че е имало нещо, което...
- Чакай малко... на едната от плочите има някакъв барелеф, конник някакъв, искам да разбера какво...
- Конник? – прекъсна го Боряна – Какъв конник?
- С копие и плащ, който се развява... Има и две кучета и още някакъв човек зад него, май е жена. Отзад има издълбано нещо, като зъбно колело...Ехо, Боре, там ли си?
- Да, да, тук съм... Конник, казваш.
- Да.
- Къде е тая плоча?

***

- Това е всичко, кълна се... – думите излизаха като мучене през разбитите устни на доктор Генчев. – Нямаше друго, само ритона.
Погледна към Славея, който спокойно се беше изтегнал назад в трона си, държейки в ръка чашата с питие. Стаята беше загубила очарованието си и вече му приличаше на средновековна тъмница. Младежите стояха от двете му страни и се хилеха на опитите му да говори. Разпитът продължаваше повече от половин час.
- Да повторим, значи искаш да ме убедиш, че случайно си разбрал къде има заровено съкровище, отишъл си и си го изровил, просто, ей така?
- Да... – започна Иван, но ударът прекъсна думите му. Ухото му писна и той го притисна с ръка. Мъжът зад него се изсмя.
- Ц-ц-ц... Не ме лъжи докторе, не е прилично така. На това ли ви учат в докторското училище, да лъжете хората и да се опитвате да им пробутвате фалшификати?
- Не е фалшификат, там го намерих...
Единият от биячите посегна към Иван и той вдигна ръце за да се предпази, но удар не последва. Онзи се изхили. Всичко го болеше. Ребрата му бяха натъртени от ритниците. Знаеше, че няма счупени, но болката беше ослепяваща.
- Виж сега – изправи се Славея, - знаеш ли защо ми викат Славей?
Иван не отговори, вперил поглед в мозайката на пода с наведена глава.
- Защото при мен всички пропяват, докторче. Няма някой, който да не е пропял – кимна към младежите. – Като пойни птички пеят, ха-ха-ха.
Смехът на Златанов се смеси с вика, който се изтръгна от Иван, докато падаше по очи от ритника в гърба.
- Не те лъжа, Жоро, недей... стига толкова... Моля те, не лъжа – риданието се изтръгна от доктора без да го осъзнава и постепенно премина в задавено хлипане – Това е истината, само едни плочи останаха... и двете змии... Недей повече, моля те...
Славея заобиколи писалището и клекна до него.
- Наистина ли нямаше нищо друго? – попита го с мек глас
- Не...
- Не взе нищо друго от там?
- Не, не, само това... – отговори Иван, после побърза да добави – и парцалът, с който беше увит ритона. Всичко друго си е на мястото... Само го зарових обратно.
- Добреее... Браво, докторе, точно така, никой не трябва да разбира, не оставяме следи.
Славея стоеше клекнал съвсем близо до него и го гледаше с лека усмивка.
- Добре, докторе, склонен съм да ти повярвам, днес съм в настроение.
Иван се изправи, пъшкайки, на колене и го погледна през подутите си очи. Дали щеше да се оттърве? Възможно ли беше?
- Но се сещаш, че ще трябва да компенсирам с нещо времето, което ми загуби, нали? Да не говорим за хонорара на професора – протегна ръка и го погали по главата. – Нали разбираш?
- Да, да, каквото кажеш...благодаря ти.
- Ето, сега е друго, вече виждам, че не ме лъжеш – потупа го леко по бузата.
- Не, Жоро, не те лъжа, всичко взимай, не ми трябва, въобще не трябваше да се забърквам...
- Е, не, добре стана така, виж сега какви приятели станахме, нали?
Сълзите течаха по лицето на доктор Генчев и се смесваха с кръвта от пункатите устни и счупения нос.
- Няма страшно докторе, няма да се плашиш, приятели сме. Приятелите си вършат услуги, нали?
Иван само кимна. Славея се изправи.
- Чудесно, много ще ти бъда благодарен, ако ми измериш кръвното, какво ще кажеш?

***

Докторът не вярваше на късмета си. Мислеше, че Славея ще го затрие и ще го зарови някъде. Докато вървеше към колата се озърташе, като всеки момент очакваше да чуе изстрел и отнякъде да долети куршум. Влезе с куцане в опела и пъхна ключа.
Сети се, че бензина можеше и да не му стигне да се прибере, а беше пратил последните си пари на Марин в Германия.
Хвана волана с ръце, опря чело в него и стоя така много дълго.

***

- И да не го изпуснете, ей, ще ви смачкам!
- Няма, шефе! – дружно отговориха младежите в черните ризи.
- Проверете къщата, искам всичко тук до утре сутринта, ясно?
Двамата кимнаха и тръгнаха да излизат.
- Чакайте. Обадете се на Венци, кажете му, че го пращам с вас. И не изпускайте тоя нещастник, гледайте да го изтървете и да се окаже, че крие нещо друго!
- Няма, шефе! – повтори по-младия и двамата припряно излязоха навън.
Славея замислено отпи последната глътка от питието си и бръкна в същото чекмедже, откъдето беше извадил опакования във вестник пакет. Само че този път извади обикновен тефтер, с тъмносиния твърда подвързия. Разгърна го и намери страницата, която търсеше. Там, измежду много други, се намираше прилежно изписан телефонен номер. За разлика от другите, срещу този нямаше име.
Извади мобилния си телефон и набра номера. След две позвънявания отсреща чу дрезгав глас.
- Казвай.
- Мисля, че го намерихме.
- Сигурен ли си?
- Ммммда.. така мисля – усети устата си пресъхнала.
- У теб ли е?
- Да, при мен е.

***

- Къде, казваш, я намери тази плоча?
Боряна се беше надвесила над отворения багажник, в който Петър държеше плочата с барелефа. Тъмнорусата и коса, вързана на конска опашка, леко се раздвижваше от вятъра. Беше по-къса, отколкото я помнеше, но самата Боряна несъмнено беше станала още по-красива. Стегнатата и фигура бе добила женско излъчване, вместо онази момическа палавост, която толкова го очароваше преди години. Плътният слънчев загар не пречеше на лешниковите и очи да искрят любопитно и подчертаваше луничките по носа.
- На мястото, в изкопа. Имаше още няколко, които оформяха нещо като камера, но на тях нямаше нищо.
- Тази откъде беше?
- От дъното.
- Капак имаше ли?
Въпросът го изненада. Не се беше сетил да провери дали нишата има капак, но нямаше как да няма, при положение, че между нея и стъпалото имаше слой пръст. Хвана го яд, че беше пропуснал.
- Не проверих, но мисля , че имаше...
- Хубаво беше да провериш, въпреки че се съмнявам да има нещо на него.
- Е, кажи ми сега за този конник? – смени темата Петър.
- Нека да влезем в палатката, вземи и плочата.
Без да го изчака Боряна се насочи към една от редицата палатки, разпънати на полето, около няколко правоъгълни изкопа, в които десетина младежи ровеха съсредоточено.
Лагерът на археолозите се намираше на трасето на бъдеща магистрала, която напредваше бързо с подкрепата на европейските фондове. По закон, ако при строежа се натъкнеха на място от археологичен интерес, строителите трябваше да прекратят работа, докато не се проучи мястото. Това водеше до забавяне на графика и тлъсти неустойки. Практиката беше, нищо от откритото да не се обявява и голяма част от исторически значими места биваха унищожавани без следа. Поради това археолозите се бореха за всяка възможност за да проучат терена преди строителите да са стигнали до там. За щастие лагерът беше само на час и половина път и той успя да стигне в късния следобед.
- Искаш ли студена кока-кола? – попита Боряна, като се наведе над синя хладилна чанта в ъгъла на палатката.
Петър кимна и хвана кутийката, която тя му подхвърли. Въпреки, че носеше тениска с къс ръкав и бермуди, топлината го обезсилваше и имаше нужда да се ободри.
- Тук ли живееш?
- Да, докато траят разкопките това е моят дом – погледна го тя. – Не се безпокой, имаме дори баня.
Може би не се беше променила чак толкова, помисли той. Не пропускаше възможност да го клъвне.
- Е, уютно е... – опита да замаже гафа. Имаше маса, два стола и походно легло. В ъглите, освен хладилната чанта беше хвърлен голям сак, от който се подаваха дрехи. Диагонално под покрива на палатката мнаваше въженце, на което висяха изпрани части от дамско облекло.
- Сядай – Боряна бутна към него брезентов стол и се тръшна на друг. Късите и панталони разкриваха стройни мускулести бедра, загатващи за усилена физичека дейност.
- Изображението е на Херос – започна тя – няма съмнение. Това е добре известен образ от тракийската митология.
- Бог ли е?
- И да и не. Обожествен е, някой дори смятат, че е всевиждащ и всечуващ бог, понякога е изобразяван с по две или три лица. Свързват го с плодородието, живота и смъртта, затова се среща на много оброчни плочи. Някъде е придружен от едно куче, на други от две, или дори от лъв. Смята се, че в последствие е преминал в образа на Свети Георги, при християнизацията на местните ритуали. Други източници казват, че е първообразът на героя, нещо като античен Супермен – засмя се тя.
- Супермен?
- Да, ще се учудиш колко силно за вярвали древните в подобни измислени героични фигури. Даже съвременната дума „герой” произлиза от името на твоя човек. Херос – Херой – Герой. Има значителна мистична сила, смятало се е, че е непобедим.
Петър кимна.
- Какво означава, че точно този камък е поставен там?
Боряна вдигна рамене.
- Може и нищо да не означава. Дядо ти едва ли е знаел точно кой е изобразен на барелефа.
- Може и да е знаел... Той знаеше много за древните митове и легенди. Помня, че когато ги учехме в училище той ги знаеше всички.
- Въпреки това, нищо не може да се докаже. Интересното в случая е самата плоча. Съществуват образи на Херос, на които има Придружител, всъщност са често срещани – тя се надвеси над плочата. – Тази тук е интересна, защото Херос е в движение, с развят плащ, а Придружителят сякаш върви зад него. Освен това... освен това сякаш е жена.
- Това какво означава?
- Онзачава, че е един от малкото образи на Херос, където има изобразена жена като Придружител.
Обърна плочата и разгледа отблизо издълбаната окръжност.
- И това... не съм срещала нещо подобно – тя вдигна очи и отпи от кутийката с кола. – Хубаво щеше да е да мога да видя нишата, преди да извадиш плочата...
- О, няма проблем – каза Петър – аз направих снимки.

***


- Хм, нищо особено... явно това е конструкция, която дядо ти е направил. Не е от значение.
Стояха навели глави, съвсем близо един до друг, взирайки се в екрана на телефона.
- Това какво е? – попита Боряна.
- Стъпалото, нишата е точно под него.
- Можеш ли да увеличиш малко...
Петър увеличи снимката, доколкото позволи екрана и образът на зацапаното с пръст последно стъпало изпълни картината.
- Ей, тук, моля те, увеличи тук – посочи едно петно Боряна.
- Така добре ли е?
Тя мълчеше и се взираше в екрана.
- Със ЕсДи карта ли е?
- Да, защо?
- Нека да свалим снимките на лаптопа, може ли?
- Разбира се... заповядай – Петър измъкна малката карта и я подаде.
Боряна седна зад компютъра и с няколко клика на мишката премести снимките на десктопа. Последната снимка, която гледаха се появи на монитора в увеличен размер. Кликна няколко пъти и увеличи едно определено място. Петър не виждаше нищо освен камък, зацапан с пръст.
- Ето... тук, виж тук... – посочи Боряна. – Какво е това?
Петър се надвеси над нея и се вгледа внимателно, докато накрая видя какво му показваше тя. Полуприкрити от мръсотията се виждаха някакви черти и резки, които сякаш бяха част от надпис, издълбан в камъка.
- Не знам... за пръв път го виждам.