автор: samotnik

Погребението мина бързо.
Организирането му отне повече време и нерви отколкото самият ритуал. Чиновничките имитираха уважение към болката на близките с професионално тъжни изражения, които не успяваха докрай да прикрият раздразнението им от мудния ход на деня.
Петър седеше под лятното слънце и замислено гледаше в капака на ковчега през слънчевите очила. Усещаше, че ризата на гърба му залепва от пот. Поне ветрец да полъхне, помисли си.
Нямаше други изпращачи освен него и леля Евдокия - единственият роднина, който му бе останал. Отначало тя не пожела да дойде, но след като Петър нае кола за да я вземе от тях и обеща да се погрижи за всичко, се съгласи. Не можеше да я вини, тя нямаше кръвна връзка с дядо Васил - беше сестра на майка му. Поне му се обади навреме за да хване самолета и да изпрати стареца в последния му път. Дължеше му го, той го изгледа и изучи, след... след като остана сам. Годините в армията, после емиграцията във Великобритания не можеха да заличат връзката, която Петър имаше с дядо си. Когато леля му го отведе в старческия дом, той не можа да направи нищо – току що бе започнал работа в Лондон и не му позволиха да се върне за да говори очи в очи с нея.
- Сега какво ще правиш? – попита тя, като си вееше с ръка пред лицето.
- Не знам още, нека да мине всичко, тогава ще мисля.
- Ами то не мина ли? Ей, го – махна с ръка към зеещия гроб – свърши вече.
Петър не отговори. Гледаше как гробарите спускат ковчега, внимателно закрепен с въжета в двата края. Изглеждаха тренирани. На сухата, разпукана земя до тях, лежеше черен дървен кръст, красиво надписан с бяла боя – Васил Г. Георгиев – 87.
След това клекна и хвърли шепа пръст в гроба.

***

Топлите вълни плавно се разливаха една след друга по златистия пясък, като оставяха мокра следа по пътя си обратно. Слънцето приятно галеше гърдите му и загатваше за идващата жега. Лежеше по гръб и се наслаждаваше на всеки миг от сутринта, попивайки спокойствието.
- Иванееее, айде идвай вече...
Гласът на жена му достигна до него, но той не му обърна внимание. Беше ги довел на палатка толкова на юг, точно за да се откъсне напълно от грижите си, болницата и безпаричието. Не искаше да се връща към същите неща, които правеше всяка сутрин с жена си. Няма пълно щастие, въздъхна мислено доктор Генчев и се изправи на лакти.Ако можеше, би я оставил в града, но пък тогава нямаше кой да се грижи за малкия вечер. Вечерите му трябваха. Имаше само три, а не знаеше колко ще му отнеме.
- Ще изстине – махаше жена му към него – идвай, хайде.
Изправи се тежко и се насочи към сгъваемите столове, разположени пред палатката им. Мястото беше приказно красиво – делтата на граничната река се извиваше плавно покрай брега, оформяйки закътан залив с кристално чиста вода. На другия бряг се намираше Турция, толкова близо, че вечер долавяха пеенето на имамите от джамиите. Идилия, само дето е за три дни, помисли си Иван и се отпусна на стола.
- Хайде после да отидем до селцето, а?
- Да отидем – отговори той и взе чашата с кафе, която жена му протягаше към него.
- Трябва да купим разни неща, сигурно там доматите ще са от градините на хората и ще са по-хубави от онези, който има на пазара.
- Добре.
- Може дори домашно кисело мляко да намерим, какво ще кажеш?
- Сигурно.
- Ееех, много си крив, за какво дойдохме чак дотук, нали да си починем?
- Да.
- Ами, айде де, пий кафето и да тръгваме.

***

- Айде, леля, изпратихме го, за Бог да прости - леля Евдокия вдигна чаша, без да се чукне с него.
- Бог да прости – отвърна Петър и отля капка вино на земята.
Минаваше пладне и масите на малкото ресторантче се изпълваха с хора. Като че ли преобладаваха туристите, които идваха да грабнат нещо набързо, преди отново да хукнат да се пекат на плажа.
- Какво ще правиш с къщата, ще продаваш ли?
- Искам първо да я видя, отдавна не съм ходил. Тогава ще реша.
- Ееее, ама леля, тя сигурно вече е паднала, никой не е живял в нея от толкова години, за какво ти е? Продавай земята, знаеш ли колко се търсят сега такива места?
- Ако дядо искаше, досега да я беше продал.
Леля Евдокия ровеше с вилица в чинията си.
- Абе... айде сега, за мъртвите или добро или нищо, ама дядо ти беше голям чешит. Да беше продал преди две-три години, стотици хиляди щеше да и вземе, пък той...
- Лельо – обърна се към нея Петър, – така е искал, така направи. Да не го бяхте водили в оня старчески дом, можеше да ви я остави, като толкова ти трябва.
- Брех, кусури търси! Айде де, ами ти... – подскочи лелята, после се сети нещо и добави кротко – Пете, недей леля, да не се караме точно днес.
- Извинявай, не трябваше...
- Не, не, и ти си прав, ама... Абе, Пете, имам една приятелка. Каза, че много бързо ще я продаде, бе леля... за много пари.
- Ще видим, нека първо отида да я видя.

***

Селцето не беше голямо, но чисто и спретнато, заобиколено от все още недокосната природа. Отдалечено от големите градове, с годините се беше превърнало в предпочитана туристическа дестинация за хора, ценящи тишината и спокойствието, съчетани с чистия въздух, навлизащ от полите на Странджа планина. В резултат, някак неусетно, множество вили и малки хотелчета се бяха появили на мястото на старите къщи, замествайки онова спокойствие, което първоначално беше привлякло хората, с музика и глъч.
Шепа къщи бяха запазили самобитната красота на оригиналните постройки, издържали проверката на вековете. Повечето не бяха обитаеми и се намираха в покрайнините на селото, като не ставаше много ясно, дали са все още част от селото или от гората.
За щастие, онази, която д-р Иван Генчев търсеше, се намираше закътана в група дървета, съвсем в края на селото. През деня, докато обикаляха за да търсят екологично чистите продукти на жена му, докторът успя да я забележи и дори спря колата и вдигна капака, преструвайки се, че проверява нещо, за да я огледа добре.
Едноетажна, изградена от дървена конструкция с почернели от времето греди и кирпичени стени, къщата не беше нищо особено. Някога белосвана с вар - сега олющена почти навскякъде - с порутен комин, тя се губеше незабележима и с нищо не привличаше погледа. Дворът беше обрасъл с високи треви, но Иван успя да забележи трите стъпала, който водеха към входа, разположен в средата на разкривената фасада. Не му трябваше повече, а и някакъв любопитен местен приближаваше, навярно за да си предложи помощта за проблема с колата.


***

Сухите листа в гората шумяха под краката му, колкото и да се стараеше да внимава къде стъпва. Почти беше стигнал до двора, когато няколко къщи по-надолу залая куче и Иван замръзна на място. След него се обади второ, а после се присъединиха и други, докато накрая цялото село не се огласи от кучешки лай. Нямаше вятър, не разбираше как го усетиха, но не се притесни особено - навярно хората бяха свикнали и просто трябваше да изчака.
Жален вой изви някъде в гората зад него, самотен и тъжен, сякаш плачеше малко дете. Идваше съвсем отблизо. Друг плач се присъедни от по-далеч. Надолу по улицата се тръшна врата и приглушен мъжки глас сгълча:
- Шшшшт, стига... Млък! Сякаш не ги познаваш, всяка вечер едно и също... Айде, стига!
Издрънча синджир, после кучето изскимтя кратко и спря да лае.
- Мамка им и чакали! ... Шшшт, тихо, на чакали ще ми лаеш...
Воят замря и гората притихна отново. Чакали, нямаше от какво да се тревожи. Докторът продължи предпазливо напред и незабелязано се прехвърли през плета. Затаи дъх и се опита да различи къде се намира. Единствената светеща лампа на улицата бе твърде далеч, но това сега се превръщаше в предимство, позволявайки му да остане незабелязан в мрака. Силуетът на къщата се открояваше пред него.

***

Дългите телескопични пръти на въдиците лежаха безразборно захвърлени зад него. Сети се, че беше забравил да вземе стръв за тях, но пък оная глупачка жена му нищо не разбираше, така или иначе. Щом му повярва, че през нощта е най-доброто време за роболов на паламуд, значи нямаше да се усети.
Стоеше на колене, подпрял ръце на бедрата си и обмисляше откъде да започне. Прекара ръка по стъпалата и усети хладната, изгладена от дълга употреба повърхност. Бяха три, всяко едно издялано от цял каменен блок, като първото беше най-малко, а последното се вдигаше шейсетина сантиметра от земята. Сигурно тежеше цял тон, нямаше да успее да го повдигне без чужда помощ.
Заобиколи приведен къщата и пипнешком изтръгна дебел кол от плета зад нея.

***

След час беше разчистил достатъчно място под първия камък, за да вкара пръта достатъчно навътре. Напъна плещи и камъкът се повдигна над земята. Не беше трудно.
Вторият го измъчи повече. Малката лопатка, купена от някакъв пазар - вероятно разпродажба на стари военни складове - имаше твърде къса дръжка и не стигаше достатъчно навътре, за да осигури опора на пръта. Наложи се да разшири дупката и настрани, докато накрая успя да премести и него.
Справяше се, но губеше време, освен това се измаряше лесно. Физическата дейност, под каквато и да било форма, никога не го беше привличала. Лекото коремче, с което се беше сдобил през годините, също му пречеше.
Третият камък беше огромен, а основата му бе заровена в твърдата земя поне на двайсетина сантиметра. Стария дявол, ако наистина имаше нещо отдолу, го беше скрил майсторски. Никой не можеше да повдигне камъка сам и така имането да остане само за един, а ако са повече, все някой ще се издаде рано или късно.
Само че докторът знаеше, че има нещо заровено под камъка и нямаше намерение да го повдига - не беше по силите му, поне за кратката лятна нощ.
Застана на колене и с бързи движения започна да разкопава земята, на която допреди малко лежаха камъните.

***

Не знаеше какво е, само беше сигурен в онова, което чу от умиращия старец. Къщата нямаше други стълби. Със сигурност беше заровено под стъпалата. В мислите му минаваха различни образи, но най-често се спираха на гърне, пълно с жълтици. Само да се добереше до тях, целият му живот щеше да се промени! Вече нямаше да се налага да брои стотинките си, за да купи кафе или да взема пари на заем, за да прати на сина си. Не, всичко щеше да се промени. Дори знаеше къде ще отиде на почивка. Не, не на почивка, направо щеше да се премести да живее там. Само да успее да стигне до гърнето.
Нощта напредваше, а с нея и изкопът под основата на последният камък. Въпреки умората докторът не спираше да забива лопатката в спечената пръст. Натискаше с цяло тяло, като се стараеше да не вдига шум, после изгребваше изпадалото и го изхвърляше до себе си. Вече се беше образувала внушителна купчина.
Постави острието педя под основата и натисна. То потъна на няколко сантиметра и внезапно спря.
Сърцето на Иван скочи в гърлото.
Избърса потта от лицето си с мръсна длан и премести лопатката по-надолу. Ръцете му трепереха. Натисна отново. Острието отново спря.
Сякаш не беше той, а се наблюдаваше отстрани - копаеше и ровеше, без да изхвърля пръста и да мисли за шума, който създава. Пред очите му постепенно се разкри плоска вертикална повърхност. Острието се плъзгаше по нея, докато търсеше краища и. Не знаеше колко може да е голяма, но в съзнанието му прелетяха спомени за каруци със злато, заровени от обирджии на тайни места. Възможно ли беше да е нещо толкова голямо?
Ръцете му не спираха да ровят и съвсем скоро в тъмнината се очертаха краищата на правоъгълна плоча, точно под последното, най-голямо стъпало. Започна да разкопава около нея, с надеждата да успее да измъкне съда изпод стъпалото. Само след няколко минути разбра, че това е отделна каменна плоча, чиито краища опират в други. Вероятно това, на което се бе натъкнал беше част от облицовката на малка ниша, изкопана направо в земята под стъпалото. Лопатката сякаш сама се плъзгаше по ръбовете, търсейки слабо място, откъдето да откърти плочата.
Когато тя се стовари пред него, той вече не можеше да си поеме дъх. Нямаше търпение да бръкне вътре, но благоразумието надделя и извади миниатюрно фенерче от джоба на късите панталони. Плувнал в пот докторът насочи тъният лъч навътре.

***

Това, което видя го накара да отскочи назад с писък.
Вътре, в четвъртитата ниша със стени от каменни плочи, се бяха свили две пъстри змии. Начупената линия по гърба и рогчето на върха на носа не можеха да се сбъркат. Пепелянките стояха навити като пружини и не помръдваха.
Между тях, в средата на нишата лежеше предмет - не много голям, с неправилна форма, може би две педи дълъг и няколко пръста висок – увит в стар, прогнил парцал.
Иван изключи фенерчето и отстъпи още една крачка назад.
Въпреки краткия миг, той ясно успя да различи жълтия отблясък на златото.

***