автор: anonimapokrifoff

Селцето, полегнало в гънките на планината, имаше около стотина полурухнали къщи. Тишината го притискаше в обятията си и разхлабваше мъртвата си прегръдка само когато се надпяваха петлите на Йово Немия и на Ябанджията или някое от кучетата пролайваше след рижа пъргава лисица, подмамена от сладката миризма на кокошки в двата курника.
Някога тук беше населено и шумно, имаше си всичко: и най-хубава мома, и дашна булка, и местен пияница, и белязан от Бога – Немия не беше луд, а може би само леко малоумен. Майка му никога не се беше женила и го доби на късни години – от кого, така и не се разбра. Детето беше кротко, но когато погледнеше човека, сякаш му бъркаше право в душата с кехлибарените си очи. После цялото му лице разцъфваше в безкрайна усмивка. Никога не плачеше, така и не проговори. Взеха го в града в някакво специално училище и там дори го научили да чете и да пише. Завърши 8-и клас и се завърна, малко след това старата издъхна в ръцете му и тогава за първи път се чу гласът на Йово – дрезгав животински вой, който се издигна високо, а върховете на планината го подеха и умножиха.
Когато Ябанджията купи къща тук и се настани за постоянно, в селото все още шаваше живот. Беше намръщен възрастен човек, говореше се, че преди пенсионирането си работел я като учител, я като инженер – не беше много ясно, но във всеки случай не си беше вадил хляба с пот на челото. Хората бяха стреснати от учеността му и от затворения му характер и го избягваха. Пиян Кольо, малко преди да се премести в града, разказваше, че една вечер с направена глава му отишъл на гости, Ябанджията го почерпил, а къщата му била пълна с книги, но никой не хващаше вяра на селското пиянде.
Постепенно хората или се преселиха в гробището, или децата им си ги прибраха при себе си, за да изпомрат в панелките. Останаха трима: баба Пена, Йово Немия и Ябанджията.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")