автор: ivanstefanov

Откриха го!
Потупаха ме по рамото!
Добре било!

Той бил! Приличал си!
И се разотидоха…
И останах сам!
Пред него!

Някога, додето можеше, рисуваше. И го приемаха, и го подиграваха, и го отминаваха, и го мислеха за луд. Купуваха го, макар и за стотинки. И той продаваше. Преживяваше!
С годините се промени.
Попрегърби се, закуцука, запрепъва се, скри се.
Потъна в полусрутена къща, притихна и броеше, дали стотинките ще стигнат за хляб.
И го забравиха и го изоставиха…
От там го изнесоха, и го зариха …
Там, де трева и на него да никне на праха…
Поникнаха бурени!

А времето си течеше.
Изминаха години...
Той, в буренака…
Картините му, и в галерии, и в замъци и в палати...
Търсеха се, препродаваха се и не за стотинки, а за жълтици.
И името му нашумя!
И тогава решили…
И да го удостоят и да го увековечат!
Та ме извикаха.
Да го изтипосам!
И го изтипосах!
И го откриха!

Гледам, припалвам, обикалям…
Постамент! Гранит! На него име..
Над него, скелет, наметнат с нещо, приведен, подпрян на тояжка. Отгоре глава! Голяма! Гола! Ръбата!
Той е! Прилича си!
Но не говори…
Нещо липсва.
И пак, като всеки път, кога след месеци труд за-върша нещо и застана пред него изричам:
„Ех, сега да мога, отново да го започна!”
И какво ли друго ще измисля?
И ако пак го започна и пак го завърша, няма ли пак същото да изрека…?
Сигурно! Навици! Съмнение!
Стана ли, не стана ли!
Та гледам и мисля, какво изпуснах, какво не направих, какво го няма, та не проговори?
Припалвам! Примижавам!
Отзад, долу, неизметено черно парче.
Въглен!
И не разбрах, и кога се наведох и кога под името надрасках:
„Умрях от глад!”
И се отдръпнах !
И изтръпнах!
И го чух!
Проговори!