автор: Katerina*

Непредвидима
Яростта засяда в гърлото ми.

Няма да заплача.
(Нали моряците не плачат).
Ще гледам дълго кървавия хоризонт.
И няма. Няма да заплача.

Вълна от гняв.
Вълна от дива ярост.
Излъгана любов.
Предадени копнежи.
Несбъдната. Несподелена нощ.

Чуй вятъра...
...Моряците не плачат...

***

И ето -
Аз съм северния капитан.
Свалете знамето, момчета!
Да потопим онези шкуни там!
Да разрушим градовете на всяка надежда.
Да сринем из основи всеки храм!
И алени стъпки след нас да останат.

И после... веслата... уморени ръце...
Моряците всъщност не плачат.
А алчна отдолу вълната зове.
И хищен гласът и
зад борда се мята.

Засяда във гърлото жажда. За мъст.
Но кой е виновен, момчета?
Разливайте бъчвите с ром.
Да мълчат
Онези които се питат къде сме.

Нас вече ни няма.
Не ни заболя.
Изчезнахме заедно с болката.
Вчера.
Сега сме пирати. Корави мъже.
Надежда погребахме всяка. Навеки.

И връщане няма. И няма посока дори.
Да сринем последния пристан. До камък.
Единствено хаос. И вятър. И празно небе.
Единствено яростно. Гневно море.

...Към никъде пак хоризонта зове...