автор: Slon-Madrigal

Имало едно време една мома Неда, тя се мислела за много хубава, и еманципирана, но всъщност била малко късогледа. Неда си имала домашен змей, който бил красив като слънцето(има се предвид, че люспите му лъщели на слънце може би) и бил извънредно мързелив. Според съседите момата смятала, че всъщност си има особено голяма котка, която страда от стомашни проблеми, но това няма отношение към този разказ.
Виж, съседите всъщност имали отношение. Защото съседите били не някои други, ами цели две царства, в едното от които царят и неговата млада царица му току – що се били сдобили с много красиво малко момиченце, за което някаква злобна старица била предрекла, че преди да навърши осемнадесет години и да се омъжи, девойката щяла да се убоде на вретено и да страда от порфирия. (Царят не знаел, че порфирията се предава по наследство по майчина линия, но той не знаел и други някои неща за жена си, които биха уличили редица негови военачалници, да не говорим за градинарите и палача, а също така и една стара вещица...)
Мислил, мислил царят, и накрая наредил да пуснат бързоходци, които да обиколят надлъж и нашир селата наоколо, дано да намерят някоя мома, която да се съгласи да отгледа момиченцето, та през това време той да се качи на верния си кон и да намери злобната старица вдън горите тилилейски, и, разбира се, да я накара да отмени проклятието, жива или мъртва.
Оттук до главяването на Неда за царска детегледачка имало само една крачка, и Неда смело я направила, защото била смела и еманципирана жена.
А царят яхнал коня си Шакролия, погледнал тъжно младата си усмихната царица и потеглил на път.
Минавали годините. Принцесата растяла и ставала все по-досадна. По цял ден тя викала :”Примъък” и Неда я примъквала, до крепостната стена, за да погледат дали не идва някой смел юнак, който иска ръката на принцесата и чрез любовта да я оттърве от злото проклятие. Като й омръзнело да се взира в далечината, и да диша прахоляка на маневриращите под царските прозорци царски полкове, царската дъщеря извиквала „Отмъък”, и Неда я връщала със съответния протокол в покоите й.
(Въпреки, че авторките на романтични викториански романи се опитват всячески да твърдят обратното, това си била тежка физическа работа, може би най-вече, защото това царство не било в империята на кралица Виктория.)
Междувременно, в другото царство , което било съседно на това на прокълната принцеса, живеели отново цар и царица, и те си имали трима сина. Семейството не било много заможно, поради което в царската градина техни величества от сутрин до вечер се трудели и отглеждали ябълки и домати за пазара. Но както често се случва, двамата по-големи синове се отнасяли към земеделието с пренебрежение, много им се искало да заминат някъде далеч и да извършат чутовни подвизи.Баща им, царят, много се ядосвал, като ги слушал как си говорят за далечния край на земята, където уж можело да се извършат най-големите подвизи, и едновременно с това да си провесиш краката от ръба на земята и да плюеш в ада, и все ги питал с какво ще се изхранват, докато вършат подвизите, но кой да чуе... Само най-малкият брат бил отдаден на семейния бизнес, но той пък бил отчайващо тъп.
В крайна сметка двамата по-големи братя успели да избягат от бащиното царство и да се отправят към края на света, и никой не чул нищо повече за тях.
Нямало какво да се прави, най-малкият царски син трябвало в събота да впрегне сам царската каруца с ябълки и да тръгне за пазара, за да ги продаде.
Изневиделица обаче по пътя бил пресрещнат от едно чудно същество, което кашляло и издавало звуци, много подобни на мяукане. Съществото му заприличало в първия момент на змей, но после момъкът почти се уверил, че е котка. Тогава съществото кацнало невъзмутимо върху каруцата и започнало да яде шумно от ябълките.
- Ей, ку ни съ махниш ут къруцътъ, утепах тъ! – викнал момъкът, а съществото само се изкискало, оригнало се, подпалило стърчишката на каруцата и проговорило:
- Ти знаеш ли кой съм бе, селянин?!?;
- Па ни знамь... – отвърнал княжеският син.
- Ми като не знаеш, ще ти изям ябълките! – викнало съществото, и като се издигнало във въздуха, понесло каруцата с ябълките в ноктите на ужасно люспестите си котешки лапи. Обаче момъкът, нали си бил тъп, се захванал за каруцата, и полетял право към съседното царство, накъдето явно се било запътило и странното същество.
Не след дълго то кацнало в готварницата на двореца, където детегледачката на царската дъщеря, Неда се казваше, тъкмо варяла ябълков мармалад.
- Мац, пис пис пис, Сисиний, какво си домъкнал пак, непрокопсанико?!? – измърморила Неда - У, тези ябълки са кисели, как ще ги сложа в мармалада... пустата ти лакомия... Ами ти кой си ,бе?!?
В този момент царският син вдигнал каруцата с ябълките с една ръка, изпълзял отдолу и се изправил пред Неда в целия си славен ръст от лакът и два пръста. Юнакът се поотупал и отвърнал гордо:
- Е па язе съм.
- Я като си тука, подръж лъжицата, и внимавай да не загори на дъното, аз да ида да дам на Сиско малко от сухата храна, докато не е излапал тия кисели ябълки, дето не стават за нищо, че после пак ще има газове...
Излязла Неда да си върши работите, но не щеш ли, през това време в готварницата се промъкнала царската дъщеря, която също като змеят на гувернантката си много обичала ябълков мармалад. И току да топне пръстче в благоуханната смес, девойката забелязала юнака, който, смаян от нейната хубост бил престанал да бърка мармалада и аха, да цопне вътре с голямата лъжица.
- Колко си сладъъък! – извикала царската дъщеря и веднага го вдигнала от земята и го гушнала до задушаване – тя много обичала плюшени мечета.
- Пусти мъ маа, юнак съм! – изревал страшно момъкът
- Аа, и говори! – възкликнала щастливо девойката и помъкнала нещастния юнак в покоите си. „Ни искъм да съм груп, ама мъдамътъ си я бивъ” възкликнал наум царският син и засукал мустак.
Историята мълчи какво се случило в следващите няколко дни и месеци между двете
царски чада, които взели, че се опознали и харесали, и били много щастливи от което,
пък и Неда никога не би позволила разни неблагоприлични приказки да се разнесат из околностите, особено що се касае до напълно прегорелия него ден ябълков мармалад.
Както се случва много често, точно в този момент от дългото си пътуване се завърнал бащата на омагьосаната девойка.
- На какво мирише тука? Какво сте загорили, по дяволите!Какво става в това царство, Бога ми?! По дяволите, оная бабичка вече беше пукнала, когато я намерих, еми проклятието си стои, ще видим какво ще правим... Не, жено, не съм ти донесъл онова вълшебно огледало, което казва, че си най-красива на земята и стига си ми намилала...И защо, по дяволите, царският ковчежник лежи в леглото ни, облечен с Моята Парадна мантия?!? ....... О, махнете се от мен с тоя мармалад, къде е моето малко момиченце?
И както още по-често се случва, излизайки от съпружеската спалня и нахлувайки устремно в покоите на дъщеря си, той я заварил в компроментираща, но извънредно интересна поза с нейния любим.
- Каквооо? – изревал царят.
- Е па нищо. – изстъпил се юнакът.
- Как така нищо?!! – писнала царската дъщеря. Майка й, която през цялото време подслушвала зад завесата тъкмо в този момент решила да припадне.
- Аз все пак мисля, че нещата не изглеждат толкова зле, може би с изключение на мармалада... – казала влязлата този момент в стаята Неда, а котката й така се захилила, че изригнала огнен фонтан и подпалила завесите, което всъщност значително облекчило ситуацията, защото там все пак се намирала царицата, което, както казал по-късно царският ковчежник в опит за своя защита, спестило много пари на държавата за царска екзекуция.
След като угасили всичко, нещата изглеждали много по-различно. Старият цар решил все пак, че е по-добре младите да се оженят навреме, преди да е станало късно, и сред като наредил да обесят ковчежника, въпреки неговите уверения за направените държавни икономии, той венчал щастливата си дъщеря за нейния любим, натоварил ги на каруцата на царския син, изпратил ги по живо по здраво в дома на зетя и със сълзи на очи се обърнал към Неда:
- Мислиш ли, че ще са щастливи?
- Защо да не са, ваше величество, поне тя знае как се прави мармалад...
- А дали беше редно да кажем пред народа, че жена ми, лека й пръст, се е взривила от голямо щастие?
- Ами не знам, ваше величество, обаче не мисля, че те много я обичаха... Особено откакто тя започна да прави тези подмладяващи процедури, много неблагоприлично от нейна страна – да се къпе в девича кръв...

Какво стана съвсем накрая в приказката ли? Ами стана добре за всички. Царската дъщеря отначало не бе приета с одобрение в дома на младоженеца, най-вече защото според свекърва й заради нея момъкът бил изгубил ябълките, (които змеят на Неда всъщност успя да излапа на сватбеното тържество).
Но и това се нареди – скоро от съседното царство изпратиха като сватбен дар с бърз пратеник злополучният змей, който беше получил сериозно стомашно разстройство, а
предприемчивият цар и неговата жена решиха да използват създанието за задвижване на парни турбини, като накрая стана така, че това царство успешно влезе в индустриалната епоха, а двамата млади имаха много симпатични дечица, и за късмет в крайна сметка се разбра, че порфирията не се наследява при децата с гномски ръст и юначески качества...
А що се отнася до бащата на бившата прокълната принцеса, овдовелият цар, то той скоро се привърза към хубавата Неда, която умееше да прави такъв невероятен ябълков мармалад, още повече, че най-сетне успя под благовиден повод да се оттърве от хълцащата й котка/змей. Живеят си двамата и до сега в двореца щастливи и доволни, и слава Богу...