автор: doriana-doriana

Гледаше Адзелио в огледалото срещу си един жалък мъж и разсъждаваше колко нещастни са хората, когато обичат. Колко са нещастни, когато са глупаво влюбени в заника на живота си. А животът му бе една никаквица над петдесет и оголяли мъжки очи, а в торбата – не, не чифт зайци, а чифт изсъхнали тестиси и черешова лула. Взря се в себе си Адзелио и разбра, че представите му за света са станали сенилни. „Дали това не е признак на старост? Или просто двегодишната есен е издълбала в душата ми дупка? Заешка дупка? За скриване?”

Вън заваля.

Смокинята изви снагата си на две и омете калните локви с голите си пръсти – клоните. По двора гниеха паднали плодове – Адзелио не обичаше смокини, затова не ги обра това лято. Разчиташе, че някой ще дойде, ще ги обере и после ще направи хубаво смокиново вино. Всъщност така и никой не поиска смокините му. Сега те се валяха в калта, а дървото плачеше наведено над тях и каляше с пръсти лицето си, също като някоя тиванска оплаквачка.

В къщата на Адзелио беше топло и уютно – огънят в пещта гореше, на печката свиреше чайник. Старинният часовник с махалото тиктакаше умерено и кротко. Старият дратхаар Дуче дремеше под масата. От козината му се издигаше пара. Ребрата му се надигаха в спокойно дишане. Отвреме навреме проскимтяваше в просъница или изпускаше газове, но Адзелио не му обръщаше внимание – псето беше достолепно старо, почти толкова, колкото и самият той. Само че Адзелио беше човек, а за човек петдесет и две години не бяха много голяма старост. Не ли?

Адзелио сгъна сутрешния вестник. Беше прочел всичко, беше видял дори резултатите от неделните надбягвания с хрътки в града – нищо особено, няколко господа бяха загубили огромни суми. Няколко други господа бяха спечелили.

Да! Животът е една никаквица на петдесет и две години и мъжка самота. Загледа се през прозореца и отново съжали бедната смокиня, която ридаеше за изгнилите си плодове. След това подхвърли черешовата си лула на масата и стана. Откачи пушката от стената и я бръсна с ръкава си леко. Дулото й миришеше на смазка, всичко си беше наред с нея. Бе прекрасен екземпляр „Винчи” с шимове за регулиране на приклада, просто устроена и стоеше много чиста. Стреляше с нея почти три години, беше довела до смъртта на доста дивеч, който Адзелио почти не ядеше. Старите жени в селото го обичаха поради тази причина – подаряваше им улова си почти винаги. Той предпочиташе да се отбие в месарницата на Дългия Джанкарло и да си напазарува телешко и пълна кошница с приказки и небивалици за ловния сезон, които Дългият разправяше на клиентите си от долината на Вал д’Адидже.

Адзелио бе забелязал колко странна е днес есента навън. Птиците се бяха изпокрили. Вятърът беснееше като заклано животно в предсмъртна агония. Може би трябваше да излезе и да удари няколко есенни заека? Тъгата му щеше да премине – една никаквица над петдесет и две оголяли мъжки очи, а в торбата – чифт зайци и черешова лула. Хм. Представите му за света са станали поетични. Дали това не е признак на старост? Или просто есента дълбае и в душите на хората?

Нахлузи ловджийската си куртка, нахлупи старата филцова шапка на главата си и затършува за гумените ботуши. После подсвирна на стария ловджийски пес. Дуче се сепна в съня си, прозя се и бавно се надигна. Залюля мързеливо опашка между краката си. Изчака господарят му да открехне входната врата и плавно се изниза през нея без да бърза. Че за къде да бърза? Светът навън няма да се промени с едно мигване, гората щеше да си ги чака такава, каквато беше и вчера, каквато и онзи ден. Каквато цял живот си е била.

Гора, пълна с есенни зайци.


ххххххххххххххх

Пътечката към рида беше напълно разрита – тук-таме личаха следи от копита, на диво прасе или на сръндак. Около пътеката храстите бяха опнали клонаците си встрани и нагоре и скубеха коси и дрехи от всеки, който преминеше тъдява. Не че тук често се преминаваше, просто така... Драките и храстите бяха слепи и затуй протягаха клони – да опипват. Небето надзърташе измежду оголялите корони на дървесата. Някъде къркаха сойки, а в далечината се чуваха врани. Дуче се влачеше подир Адзелио сънливо, дишаше шумно, от кучешката му паст излизаше пара. Беше се измърлял и козината му висеше на мръсни фитили под корема. Лапите му джвакаха в калта и на Адзелио му се стори, че кучето свири на някакво странно пиано. „Глупости! Отново някакви старчески хрумвания, какво ми става?” – изруга наум той.

По едно време забеляза специфичните заешки следи. Проследи ги с поглед и опедели посоката на бягството им – приблизително на около петдесетина метра от скалите под ждрелото. Ясна е работата – рече си старият ловец, дупката дори не са сменили пущините, какви глупци!

Внезапно в онази посока му се мярна силует. Помисли си, че му се е привидяло, но като че ли беше жена. Спъна се от изненада и се стовари с цял ръст на окаляната пътека. Видя отблизо релефа на няколко кладенчета, направени от копитата на сърни. Малко по-нататък носът му беше цопнал в пътечка, направена от клечковидните стъпки на птици. Отдаде случилото се на оптическа илюзия или на зрението си, което в последно време проявяваше първите признаци на старческо недоглеждане и се изправи. Погледна отново нататък към женския силует, но не видя нищо. Вместо това забеляза кафеникаво-сивкав заек, свит в малинака. Заекът не помръдваше. Душеше нервно въздуха, ушите му съвсем незабележимо трептяха.

Адзелио се прицели. Натисна спусъка, прикладът го изрита в дясната буза меко. Размаха длан пред носа си, сякаш разкарваше някакъв невидим дим (понеже пушката нямаше такива пушечни ефекти) и се взря по посока на гръмнатия заек.

- Дръж! – мъжът насъска стария дратхаар. Дратхаарът се заклати бавничко към отстреляното животно. Че за къде да бърза? Заекът няма да оживее с едно мигване? Щеше да си чака такъв, какъвто си е – мъртъв!

В този момент кленовете и брястовете се залюляха – вятърът настъпи, яхна ги като разгонен котарак. По раменете и шапката на Адзелио се посипаха морави и жълти листа и хвъркати семена – от ония, които приличаха на перките на малки вертолетчета. Пръстта и смачканата шума в краката му замирисаха сладко.

Най-накрая Дуче се довлече, в устата си носеше кавеникаво-сивкафа топка козина, а от нея се люлееха четири миниатюрни и фини лапки. Кучето остави в краката на Адзелио заека и седна на задницата си. Дишаше морно – много стар пес беше Дуче. Верен, но стар. Даже едното му око беше започнало да помътнява от някакъв кучешки катаракт.

- Добро куче! – рече мъжът и грубиянски намачка ушите му уж да го погали.

Адзелио се наведе и понечи да вземе убитото животно. Протегна ръка, но с ноктите си успя да задере единствено калната почва. Заекът беше изчезнал. Погледна с главата надолу през краката си – може би в предсмъртна агония животното се беше търкулило отзад. Нямаше го и там. Изправи се – кръвта беше нахлула в главата му и сега рязко се оттече. Зави му се свят. Да! Животът е никаквица на петдесет и две години и мъжка самота.

Кучето го гледаше изпитателно и се чудеше защо този човек прави неуместни и смешни движения. Всъщност Дуче за момент си спомни, че бе донесъл нещо, но всъщност какво значение имаше? Може би само му се е сторило? Не помнеше. Сега гледаше странно. Стопанинът му също гледаше странно и се почеса там, където не го сърбеше.

Сойките се присмяха някъде отвисокото. По склона към върха листвениците бучаха от вятъра, по земята сигурно падаха шишарки. По тия места понякога бродеха японски туристи и събираха шишарките на листвениците. От тях селектираха дървета бонсай.

Адзелио тръсна глава – какви глупости днес му се въртят в главата, какви бонсаи, какви японски туристи? Какво ставаше с него? Току що кучето му стовари убит дивеч в краката му, а после в миг дивечът изчезна! Какво, по дяволите, ставаше тук?

И вятърът духна мислите му под шапката, грабна я и тя хвръкна по посока на одевешните заешки следи. Мъжът хукна. Между клоните и пред погледа му шапката му лудуваше. Изведнъж мярна отново женския силует.

- Ехо-о-о! – подвикна той. Надяваше се която и да е, жената да спре. Струваше му се, че нещо не бе наред.

- Госпожо! – извика отново. Силуетът се спря на около двадесетина метра пред него. Жената се обърна. В ръцете си държеше шапката му. Всъщност мачкаше шапката му в ръцете си, хубавата му, филцова, ловджийска шапка.

- Бихте ли ми я върнали? – задъхано изговори Адзелио и протегна ръка да си я вземе, но непознатата я скри зад гърба си. Той се опитваше да успокои сърцето си и да оразмери дишането – беше отвикнал да бяга, да гони когото и да било. Стана му леко неудобно – не бе тичал подир жена отдавна. Но би потичал още заради шапката си.

Жената носеше кафеникаво-сивкаво палто, палто от кожи на зайци. Също като оня заек, който току бе изчезнал изпод ръцете му. Косите й бяха раздухани от вятъра, кестеняви, с цъфтящи краища, така че изглеждаше като корона на цъфнатла дюля. Очите й бяха обрамчени с тънички бръчки, дълбани десетилетия от смеха й. Всъщност Адзелио не можеше да определи възрастта й – някъде между тридесет и петдесет. Беше боса. Имаше фини пръсти на краката. Адзелио забеляза, че вторият пръст е значително по-дълъг от палеца. Въпреки това стъпалата й бяха хубави, леко кокалести, но нежни. Естествено, бяха изкаляни.

- Не Ви ли е студено, мадам, боса сте? – попита я.

- Е, добре, хвана ме! Какво искаш от мен? – жената имаше приятен, дълбок глас и с тези коси и палто мъжът реши, че е повелителката на есенните зайци.

- Единствено шапката си! Свикнал съм с нея. Ще ми я върнете ли?

Жената я показа иззад гърба си и я заразглежда – бе доста поомачкана и изкаляна. Подаде я на Адзелио. Той я грабна, но в бързината одраска ръката на непознатата.

- Ау! Това беше грубо! – рече тя и засмука драскотината. Стори му се, че я е разсърдил.

- Прощавайте! Наистина! Но какво, за забога, Ви прихвана? Да не би да крадете шапки? Приличате ми на циганка! Може би някъде наоколо катунът Ви е устроен? Но като се замисля, никой не е споменавал нищо подобно в селото! – той се заозърта. Беше абсурдно – в планината е невъзможно да се зимува. Дожаля му за нея – изглежда беше някаква скитница. Хубава, но скитница. Вероятно краката й се бяха вкочанили. Стори му се удачно да й помогне.

- Искате ли да идем да се стоплите? – попита. Странна работа, уж самотник, а как внезапно му се дощя да има човешка топлинка.

- А ако не бях хубава щеше ли да ме поканиш? – на свой ред рече циганката.

Стана му неудобно, беше прочела подсъзнателните му повеи.

- Вижте, хайде да слезем в селото, ще Ви приютя до утре, а после ще потърсим къде да Ви настаним. Може би сте се изгубила? Турист ли сте? Понякога се намират японски туристи тъдява...

- ...събират шишарките на листвениците и селектират бонсаи, знам! – довърши непознатата. Много странно започваше да става всичко. Тази есен нищо не беше както трябва.

После той изневиделица реши още нещо:

- Случайно да сте зървала тук един отстрелян заек?

- Кафеникаво-сив, с ей толкова големи уши, които трептят почти незабележимо? – добави тя.

- Д-да! – Адзелио заекна. Стори му се, че го бяха халосали с цепеница. Откъде-накъде тази мърлява никаквица му знаеше мислите, за втори път довършваше изречението му.

- Не, не съм. Но умрелите зайци доста често изчезват, не мислите ли?

„Хм. Луда. Завършена луда ще да е!” – хрумна му. Но беше хубава. Въпреки, че беше луда. Пък и погледът й всъщност не издаваше лудост.

- Хайде да вървим, на печката съм сложил чай – ще се стоплите! – отново я покани той и тръгна назад към пътеката.

Непознатата го последва.

- Аз съм Паола, приятно ми е! – подвикна тя след него. – И престанете да ми говорите толкова учтиво, намираме се в дън горите тилилейски все пак!

- Добре, Паола! От къде си?...

Вятърът пак разлюля голите дървета и така по раменете и шапката на Адзелио отново се посипаха някои от последните листа и хвъркати семена – от ония, които приличаха на перките на малки вертолетчета. Смачканата шума в краката на двамата замириса сладко. Ловният пес Дуче подтичваше след тях лениво, а от устата му се носеше пара. „Че за къде бързат толкоз? Чайникът няма да избяга с едно мигване? Ще да си чака там на печката такъв, какъвто си е бил цял живот – чайник!”

хххххххххххххххххх

Наблюдаваше се в огледалото – въртеше се в профил и оглеждаше формата на брадата си. Забеляза, че още повече е побеляла, а космите й са станали някак по-твърди и четинести. Полагаше достатъчно грижи за нея и я оформяше всеки петък с ножицата, а на места – около бузите, например, не пропускаше да избръсне наболото. Така, че брадата му с времето придоби аристократичен вид, единствено мустаците му, които завършваха в основата на ноздрите бяха леко жълтеникави от дима на черешовата лула, която Адзелио не пропускаше да изсмуче вечер след вечеря.

Докато се въртеше пред огледалото, той хвърляше по един поглед назад - Паола седеше на старото канапе пред огнището и четеше някаква книга с кожена подвързия, измъкната кой знае из кой рафт на вехтата му библиотека. Беше забола крехките му очила на върха на носа си, които приличаха повече на старовремско пенсне и отвреме навреме надничаше над тях, когато искаше да го погледне. Всъщност правеше се, че чете задълбочено, но тайно го наблюдаваше как се перчи пред огледалото.

Адзелио видя в огледалото как Паола фино отгърна страницата. Стече погледа си по ръката й, проследи извивката на лакета й, опрян в хълбока, хълбокът й не помръдваше, но гръдите й променяха формата и големината си с всяко нейно вдишване, също като възвратно постъпателните движения на океан. Гърбът й беше изправен като на благородна девица и му стана смешно как в двадесет и първи век може да съществува такава жена с такива маниери като на благородна девица от времето на баба му. А като си помисли, че я намери съща циганка в гората, съвсем странно му се виждаше. Девицата единствено в леглото беше непремерена дивачка и извиваше гърба си като струна, опъната в неподвластни за представите ъгли и форми вече две години.

Хм. Две години. Откак я намери в гората. И с всеки ден осанката й се превръща в нещо повече от осанката на обикновена жена. Така и не разбра възрастта й, но съдейки по поведението й вечер в спалнята, не беше на повече от четиридесет. Може би самата тя не помнеше на колко е. Или не искаше да си спомни.

А брадата му още повече беше побеляла. Неговият гръб пък го болеше. Затуй предпочиташе да я люби в обикновени пози или най-добре легнал по гръб, а тя да прави каквото искаше с него. Всъщност, като се замисли, когато тя беше върху него беше най-хубава. Цъфтящите й коси тогава падаха по гърдите му и гъделичкаха бузите му. Можеше да обхване хълбоците й и да я повдига нагоре, сякаш помагаше на птица да се учи да лети. Да! Освен това започна да оформя брадата си всеки петък. А не всеки втори петък от месеца.

Кучето в туй време дремеше под масата както винаги. Беше изкъпано от нея. Нея. ТЯ къпеше кучето всеки понеделник. Той стрижеше брадата си в петък. Тя се любеше като птица, която искаше да полети. Той беше старец и го болеше гърба. Всеки прешлен издаваше собствен звук и скърцаше. Но ТЯ нямаше как да го разбере. ТЯ беше птица в полет.

Навън изпърха ято врани, чу се глухото им грачене, а в прозореца се мярнаха като малки черни бучици пръст, захвърлени в небето. Днес отново нямаше никакъв вятър. Над планинските върхове се стелеше мъгла. Интересен феномен бе настъпил преди две години – есента дойде и повече не си тръгна от тези места. Сякаш толкова й бе харесало да зимува тук, че не й се щеше да се оттегли и от две години хората в селото се питаха дали не се беше случило нещо безвъзвратно, нещо странно с онова пусто глобално затопляне на климата.

- Искаш ли чай? – попита Паола.

Адзелио продължаваше да реше за пореден път част от брадата, която обтакаваше масетрите му.

- Да, ако обичаш! Знаеш ли, мисля, че ти губя времето... - започна той. – Мисля, че не си щастлива тук. По цял ден само пиеш чай, къпеш злощастния пес и прелистваш някакви стари съсухрени книги...

- ...и правим любов! – довърши Паола. - Ти стар и съсухрен ли си, любими? – контрира Паола. А езикът й беше твърде, твърде остър. Нещо боцна Адзелио под лъжичката.

- Всъщност съм стар, момиче! За теб съм стар!

- Искаш ли да си ида? – монотонно попита тя. Докато разговаряха тонът й наистина беше равен и не подсказваше никакво вълнение.

- Не, не искам. Но мисля, че не си щастлива тук, мила!

После настъпи мълчание. Отново слушаха тиктакането на старинния стенен часовник и проскимтяването насън на дъртия дратхаар. Както и преди, той изпускаше газове насън. Твърде стар бе вече. Отдавна даже не ходеше на лов. Всъщност, Адзелио също не ходеше на лов. Откак намери циганката не бе стъпвал в планината. Не намираше смисъл. Нямаше сякаш никаква тръпка за улов у него. Беше уловил най-ценния си дивеч.

- Но не ме питаш къде ще ида? Нали? – продължи Паола. Всъщност тя не преставаше да чете от книгата и да прелиства пожълтелите й страници. Не откъсваше поглед от текста вътре, а в същото време разговаряше хей тъй между другото със стария си любовник. „Стар в смисъл дърт, нали не си мислиш друго?” – мина като почти невидима бълхица през главата му. Докривя му. Опротивя му всичко – и чайникът, който свиреше на печката, и пърдящото насън псе, и черешовата му лула. Опротивя му и жената. Всъщност, беше му жал за него си, а си го изкарваше на нея.

Трябваше да я разкара. Тя е скитница, рано или късно щеше да си тръгне, защо не сега? Сега е подготвен. Утре, след поредната любовна нощ няма да му се ще да го напускат. Днес трябваше да си обира крушите и да тръгва!

- Знаеш ли, не ме интересува къде ще отидеш! Ти си свикнала! Знаеш какво правиш! Аз съм обикновен стар човек и трябва да ме оставиш намира. Прекалено започнах да свиквам с теб, а това не е хубаво! – Адзелио се бе отприщил. Обръснатите бузи над брадатите масетери бяха добили лека червенина. Очите му горяха от самосъжаление, примесено с любовта на удавника, който се беше хванал за сламката.

Паола седеше кротко, не отместваше поглед от книгата – туй гледаше мъжът в огледалото. Виждаше той, че тя не реагира никак. След няколко секунди затвори четивото си и се изправи. Влезе в спалнята и затвори вратата.

„Ще си тръгне! Ще си тръгне! Глупак! Изрод! Дърт, дементирал похотливец!” – крещеше в себе си Адзелио. „Нека тръгва, по дяволите! Късно е да я спирам! Ако тръгне утре или другата седмица няма да искам да тръгва и ще трябва да изтръгна сърцето си!”

Гледаше Адзелио в огледалото срещу си един жалък мъж и разсъждаваше колко нещастни са хората, когато обичат. Колко са нещастни, когато са глупаво влюбени в зааника на живота си. А животът му бе една никаквица над петдесет и оголяли мъжки очи, а в торбата – не, не чифт зайци, а чифт изсъхнали тестиси и черешова лула. Взря се в себе си Адзелио и разбра, че представите му за света са станали сенилни. „Дали това не е признак на старост? Или просто двегодишната есен е издълбала в душата ми дупка? Заешка дупка? За скриване?”

След десет минути Паола отвори спалнята и се показа. Беше пуснала прекрасната си коса, върху си беше навлякла онова старо заешко палто, а краката й бяха боси. Стъпалата й бяха все така хубави и отдалеч личеше, че вторият им пръст беше значително по-дълъг от палеца, но въпреки това бяха фини и хубави. Отвори външната врата Паола и понечи да пристъпи навън, но се спря. Обърна се и погледна Адзелио пред огледалото, който стоеше вдървено като истукан, а бузите му се мокреха от сълзи. Нищо повече не можеше да каже той и нищо не каза. Тя излезе и хлопна вратата зад себе си.

Понечи поради някакъв мимолетен порив да я спре, но пустотата беше стиснала гърлото му, а краката му отказваха да се движат. Погледна през прозореца и видя отдалечаващата се фигура, наметната в рошавото кафеникаво-сивкаво палто. Фигурата се стопяваше в есенния пейзаж като привидение, придошло тъдява по объркване, но намерило вярната посока.

Изведнъж измежду оголялите корони на кестените и чинарите се наднигна силен ветрови повей. Лъхна мраз, омесен с мирис на бориви иглички. Далеч във високото на планината листвениците запяха, а листвениците пееха само през зимата. Две години листвениците не бяха имали смелостта да пеят по тези места и странно защо точно в този ден станаха толкова решителни. От небето се понесоха първите снежинки. Те бяха огромни и мокри и падаха като понесени от вятъра пепелища. Сякаш високо някъде някой бе изгорил на клада есента...