автор: ivanstefanov

Чешит!
Ама голям!
За по-нежно му викахме Чешо.
После се появи и едно „дон”, та стана дон Чешо.
Съвсем естествено! Той си беше идалго.
Беше художник! И то не какъв да е, а от тези, които никой за нищо не зачита и на които всеки иска да прилича!
Още когато се мерна в изложбите, привлече очите. Странни картини. Зевзеците се заяждаха и разправяха, че тоя познава само три цвята и сигурно не може да си купи повече от три тубички. Три, ама не ония, дето им викат, че са основни и с които ония, импресионистите, цапотят. Не! Чешовите три цвята дори не бяха и три, а само два и някаква четвъртинка от трети. Няма майтап! Той рисуваше с жълто, червено и тук там вероятно за ремонт се мяркаше и бяло. Така изглеждаше…
Не картини, а огън!
А си пипнал, а си се опарил!
Виждал ли си есен, към средата на октомври, топола? От ония, много високите, ония, дето листата им първи започват да жълтеят. Привечер, когато слънцето ги перне отстрани, заприличват на огън. Огромен огън! До небето. Без никакъв дим, без никакъв пушек. Навирили се като исполини, горят и подпират небето.
И той стърчеше…

И картините му бяха като огън. Парят!
И сигурно затова не ги купуваха, да не подпалят някоя галерия. Възхищаваха се, цъкаха с езичета… и ги отминаваха.
И годините си отминаваха.
Дон Чешо едва свързваше двата края. Ако се събудеше сутрин жив, защото той все по-малко вярваше в такова нещо, ставаше, попристягаше партакешите, слагаше една картинка под мишницата и излизаше…
Имаше едно кафене… Ами! Кръчма!
Там е! В ъгъла! Столчетата са три. На едното сяда той, на другото е картината, а третото чакаше празно, дано някой приседне…
Случваше се и това. И почти винаги тоя от третото столче си отиваше с една картина. Де срещу левче, де срещу ракийка, де срещу кафенце, а по някой път и ей тъй, за бог да прости.
-Защо не? Убав човек, ама и той с празен джоб - утешаваше се дон Чешо.
Той никога не се връщаше с картина!
Беше име! И му се подиграваха, и му се възхищаваха, ама живее ли се само от възхищение?
Живееше и работеше на един таван, в една полусрутена къща.
Ех, тия пусти години! Какво ли не се променя?
Променяше се и той!
Огънят в картините затихваше. Все по-често жълтото ставаше охра, а охрата преминаваше в нещо като… кал. Изсъхнала, спечена…
Дон Чешо ослепяваше...
Виждал ли си есен, към края на октомври, топола? От ония, много високите, дето листата им първи започват да падат. Вятърът ги подмята. Падат безцветни, олющени, с изпъкнали жилки и тук-там дупки…
Пак са се навирили като исполини, но подпират небето с голи почернели клони. Привечер, когато слънцето ги перне отстрани, приличат на човек, дигнал ръце, но без крака. Паднал на колене!
И картините на дон Чешо все повече заприличваха на тополови листа от края на октомври…
Той вече почти не виждаше.
Ослепяваше.

В ъгъла, на овехтял и прокъсан диван, седи нещо като човек. Кльощав, окъсан, изцапан.
Лице…
Череп! С почерняла пресъхнала кожа. Но не това правеше първото впечатление. То се скриваше от друго. Бяла, бяла като сняг коса, обгърнала черепа като ореол...
И две ръце с разперени пръсти, стиснали колената.
И картини! Навсякъде! И по пода! И на платно, и на картон, и на велпапе…
Само на малката стена, срещу ъгъла, има само една картина… Неголяма! Парче шперплат, вероятно взет от боклука. Личат си дупките от пирони и изцапани части. Грунд няма.
Нещо като портрет! До кръста. Лице - петно с някакви дупки, наподобяващи очи, уста, нос… Не лице, не! Лист от топола! Паднал. Безцветен, изкривен, попукан… Зад тоя лист една искряща, ни бяла, ни жълта лена, извита като полумесец, обгръщаше главата…
Обръщам се…

В полутъмния ъгъл е той. Полусляп, полугол, дрипав, окъсан, полужив, полуживял, отхвърлен, забравен, разпънат…
Няма го!
От него остават само картини.
На стената срещу него виси една...
На шперплат!

Той!

Автопортрет!

Дон Чешо!

Обръщам се… пак. Не откъсвам очи.

Не!

Дон Чешо е в ъгъла!

На стената виси икона

На свети Чешо!