автор: verysmallanimal

Да заспиш, значи да умреш за този свят. Да се събудиш, значи да умреш за онзи, другия. Не можеш да си в двата свята едновременно.
Когато смъртта спи, те сънува. Събуди ли се тя, сънува те този живот. Подмятат те като топка насам-натам, а ти пищиш като въжеиграч, който изведнъж разбира, че има само един крак. Всъщност са си два, но единият е винаги отвъд. Все си в нечий сън.
В съня на смъртта ябълките цъфтят непрекъснато, нивите са само от синори, обрасли със синчец и някой гали с хладна ръка челото ти. В съня на смъртта ти си някъде, защото така трябва и защото там те искат. Водата в този сън е толкова прозрачна и студена, че не ти, а тя плува в теб и вълничките на времето, което се измерва с дъха ти, люлеят водата. Тя се смее. Гмурва се и изчезва на дъното ти. В съня на смъртта ти си сянката, стопяваща се в подмолите на речен вир, рисуваща гърбове на риби и щръкнали коси на тръстика.
Трябва да си тих. Усмихнато тих, благодарно смълчан.
И не стъпвай на въжето с онзи крак – дето е в отвъдното, защото въжето ще каже „Бръъъммм!“ и смъртта ще се събуди. И ще започне да те живее. А ти ще си сън за този свят. Забравен сън. Нищо не значещ.