автор: elsion

Замина разказвачът ми на приказки.
От вчера караваните са пусти.
Огнегълтачът. И-лю-зионистите ...
Оракулът, забулен, ме напусна.

Замина събирачът на въздишки.
Замина тъжен клоунът (Изритах го.)
Сега е тихо, тихо ... ти-хо. Тихо.
Но някак в тишината има писъци.

И някак тишината е провиснала
по тъмната драперия на нищото,
назъбила таблото със афиши
с прокъсани усмивки, с мръсни ивици.

Приключи маскарадът. Всичко свърши.
От опитите да превърна огледалото
в магически портал за връщане,
до тези да получа фи-лософски камък.

Приключи, да... Остана Лудостта ми.
И тихо тананика (тихо, тихо, тихо),
докато се промъква по площада,
с разкапано по устните червило.

Докато се полюшва упорито
по сцената, към мрачната Завеса.
Задъхана, до смърт, от любопитство.
И после... (много бавно) я отмества.