автор: doriana-doriana

- Бъх! – рече Ей-Дей. Искаше да каже „Остави намира огъня, защото ще се опариш!”. Ти го гледашe зяпнал и с широко ококорени очи. Косата ти бе сплъстена, а в кичура зад лявото ти ухо живееше колония личинки.
Внезапно ти грабна една главня и започна да си играеш с нея като я размяташе високо над главата си все едно подхвърляш валяни топки тор за огрев. По този начин плашеше майка си, смееше се песенно и отвреме-навреме пръхтеше както пръхтят малките на мамутите.

- Бъх! Оултт-тон-е! – викна силно Ей-Дей, с което искаше да ти каже, че ако не оставиш огъня ще се изгориш, а даже и ще подпалиш леговището ви. Ти обаче не слушаше, въртеше подпалената факла като илюминация, а звънкият ти смях продължаваше да се извисява към отвора на къщата сливайки се в едно с дима от огнището. Къщата бе направена от костите на десетки мамути, измрели във войната с племето ви, тежки, стоманено бели, изчегъртани от остриетата на Ей-Дей, на когото боговете бяха предначертали да дяла цял живот картинки върху кости на пещерна мечка и скален козел, кожи от диво магаре и пещерни стени.

През това време А-мея, жената на Ей-Дей и твоя майка триеше плодни корени в хромела. Наблюдаваше противоборството между баща и син и се усмихваше тайнствено. Нашепваше магически слова тихичко, тъй като не желаеше да бъде чута от никого – тя предизвикваше времето, ветровете на тази долина и огромния звяр, който върлуваше месеци наред из местността. Щеше да улови опашката на времето, да я насели с човешки въжделения и кръвопийства, а накрая щеше да раздаде омесеното тесто на племето да го изяде и така да преживее тежката зима, а звярът за бъде прогонен надалеч. А-мея сякаш се радваше, че детето й е немирно и се противопоставя на възрастните – очакваше ти да станеш добър ловец, по-добър от баща си, който не струваше за тия работи, но пък беше майстор и жените му се радваха. Радваха се на великолепието и мистичните рисунки и стъргала, които той създаваше в общността им.

Изведнъж Ей-Дей се хвърли към теб в опит да те хване за косата (тъкмо там, където колонията личинки в този момент чоплеше кожата ти), спъна се и се строполи върху пясъчните статуи на Богинята, които всеки човешки дом следваше да притежава. Ти се сепна и изчезна като светлинка бързо-бързо извън къщата. Все още държеше главнята, но вече не я размяташе, понеже нямаше кого да дразниш повече. Затича се извън поселището – към планинските скатове. Знаеше, че на върха на ждрелото имаше гнездо на папуняци, а това беше безкрайно интересно, като се замисли човек. Можеше да се изядат яйцата, можеше да се оскубят опашките на възрастните птици и от перата да се направи украшение, можеше просто да се слуша песента им някъде на сянка, излегнат в пространството на поляните и под сменящите се цветове и сенки на пътуващите облаци.

Понеже беше безкрайно непослушен, толкова непослушен, че дори другите деца от племето ти се подиграваха и страняха от теб, всички решиха да те преименуват. Нарекоха те Ис, което означаваше „Звярът в мен”, а това беше звяр, който никой не можеше да пребори, освен приносителят му, стига да пожелае и стига да намери сили, за да го стори. Освен непокорството си, ти, Ис, съдържаше и безкрайно любопитство, което всъщност не е учудващо, тъй като това твое качество беше наследено от Ей-Дей.

Денят бе спокоен и очевидно с нищо не по-различен от предишните, така, че ти, Ис, държейки главнята пред себе си изкатери склона като скален козел, а в гърдите ти надуваха пищялките си любопитството и радостта от това покоряване на стръмнината. Родното ти селище разкри пред очите ти цялото великолепие на човешката суета, ала ти бързо му обърна гръб, понеже бе дете и не те вълнуваха искрящите хорски амбиции и ежедневие и зави на ляво по билото. Стремеше се към тайнствената песен на папуняците, към необязденото диво и песента на струите слънчеви лъчи, които полепваха точно в най-високото на билото, там, където се губеше и потъваше всеки човешки поглед.

- Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – което означава „Идвам, богове, за да ви покоря и ослепя! Аз съм!”. Твърде дръзко за едно дете, за все още неукрепнал дух в тяло с непоникнали предкътници. Ала ти си беше такъв – дързък и инатлив, което всъщност беше причина и да си галеника на съдбата, понеже точно в този ден боговете те пощадиха.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Ти беше далеч във високото и встрани от косо падащите слънчеви лъчи, тъй щото не разбра как племето бе пленено. Как нахлуха неприятелите, изтръгнаха забучените мамутски кости, които бяха и темели, и стени, и покрив на къщата ви и ги натовариха като плячка. После посякоха вашата Велика майка и изтръгнаха от ръцете й племенния ви тотем, докато тя се давеше с хъркане в собствената си черна кръв (понеже кръвта на Великата майка бе именно черна, но вие никога не сте я виждали, за да знаете това).

Награбиха жените и децата, като избираха мъжките деца да не са по-големи от теб, а на останалите прерязваха гърлата, но оттам не потичаше черна кръв като на Великата майка, а потичаше ярко червена, също като кръвта на ловуваните от племето ти животни. След това нашествениците завързаха пленените с въжа един за друг, та да не избягат. А накрая...накрая Ей-Дей се опита да убие главатаря им, но нали не беше роден ловец не сполучи, та го разсякоха на две, а месото му взеха, за да изядат полусурово, нищо не трябваше да отива напразно в този свят на гръмотевични бури и трудно препитание...

А-мея видя всичко това, но разумът й не можа да определи докъде може да допусне скръбта у сърцето й и затова, мили, Ис, майка ти загуби разсъдък. Понякога, по време на дългия път към чуждото племе повтаряше жално „Еу, е-таме, еу, е-раме!”, което означаваше „Бягай, луна, бягай, слънце!”, като по този начин явно помраченият й разсъдък й даваше тишина и мир. Помниш ли, че това бяха думите на песен, която ти пееше вечер край огъня? Помниш ли, дете? И макар ръцете й да бяха здраво вързани, а животинските сухожилия, с които това бе сторено да я свързваха с ръцете на останалите пленници, които вървяха към неизвестното, водени от насилниците си, майка ти успя някак си да прегрезе тези принудителни връзки и между другото прегриза и собствените си вени.

Оцелелите жени и деца от племето ти дълго влачиха трупа на А-мея. Скалите, покрай които минаха промениха силуетите си, песъкливите дъна на реките изсмукаха жаждата на децата, а когато пристигнаха в чуждото племе ги посрещнаха други жени и деца, също толкова гладни като пленените, също толкова човеци и още толкова страдали.

Някога, когато беше пролет и лешоядите се навъртаха редовно около селището ви, понеже беше сезон на лов, Великата майка веднъж те приласка. Ти, Ис, седна в скута й и я помоли за утеха и тя ти разказа традициите на племената. Разказваше ти, сякаш беше приказка, но всъщност говореше за собствената си съдба - някога, отдавна, преди десетки луни, когато е била дете племето на Ей-Дей я пленило, за да може да им ражда деца, за да може кръвта да не се омесва повече с кръвта на братята и сестрите й.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххх

- Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – крещеше ти срещу небето, там, във високото на планината, където бавно припада залезът като умираща кошута. А още не знаеше, че това е нероденият ти гняв.