автор: IvanStefanov

Бяха се хванали за гушите. Преди години, започнаха да си строят жилища. Заедно, като приятели, на едно място, в едно блокче. Започнаха всичко с голям мерак, с голяма радост, че се бяха измъчили да живеят тук и там,
на чуждо или свое, но и тясно, и неудобно, и скъпо.
И започнаха. И колкото повече време минаваше, толкова повече се озлобяваха един срещу друг. Тоя крал, оня не плащал, друг не работел, трети лъжел и какво ли още не.
Тия озверени един срещу друг хора, които не си и говореха щяха да живеят един до друг, един над друг, щяха да влизат от един вход, децата им щяха да играят в едно дворче.
След няколко години строителство, най-после сградата бе завършена. Следваха процедури по приемането и и те щяха да влезат да заживеят в нея.
Започнаха процедурите! Назначена е последната комисия. Минават, специалисти, оглеждат, спорят, счепкват се, записват, препоръчат, нареждат и накрая, един след друг подписват, че приемат сградата.
Накрая трябва и аз да сложа подпис. Строиха сградата по мой проект. Без него другите не струват нищо. Че бяха променили доста неща при строителството, че доста неща бяха лошо изпълнени и още какво ли не, беше без значение. Трябваше да подпиша.
И денят минава. Събираме се в едно от жилищата да приключим операцията по приемането. Приготвили хорицата една голяма маса, натрупали я и с хапване, и с пийване. Нещо като подкуп, но те твърдят че е от благодарност.
По чашка, по мезенце и следват подпис след подпис. Протокола пристига накрая и при мен.
Минута, две, три, а може и повече да минаха. Аз не мръдвам. Усещам, че стаята се наелектризирва. Тия хора, които чакаха да влезат и да заживеят в сградата бяха впили очи в мен.
Ще подпиша ли или ще чакат още месеци и още нови процедури. Тия хора, които от години не си говореха и се мразеха до непоносимост, се бяха слели в едно. Сега цялата им омраза и злоба беше съсредоточена към мен.
Те не ми бяха чужди. Години наред се срещах многократно с всеки от тях. Правех всичко възможно сградата да се изгради както трябва, да не отидат нахалост парите, трудът и животът им. Жилищата бяха хубави, но омразата помежду им беше непоносима.
Станах. Искам нещо да им кажа, но в главата ми беше празно. Зловещо мълчание.
Миг, два...и нещо проблесна в главата ми. Взех чаша, вдигнах я.
- Не знам дали знаете днес какъв празник е. Християнски. Аз съм еретик, но тоя празник винаги ме е привличал. На тоя ден хората си прощават един на друг. Докато работехме заедно, не един път се счепквахме с тоя или оня. Възможно е да съм обидил и засегнал някого от вас. Днес аз се извинявам на всички. Пожелавам ви да сте щастливи в новите си жилища.
Обърнах чашата и подписах протокола.
Едни изръкопляскаха, други се засмяха, но в стаята нещо се промени.
Стана тихо. Учудващо тихо. Непоносимо.
...и една миловидна жена, взе чаша, стана, дигна я, поклони се наляво, надясно и съвсем тихо продума.
- И аз ви моля да ме извините.
След кратко мълчание, я последва друг.
И стана нещо невероятно. Тия хора, които допреди няколко минути не се поглеждаха и не се понасяха, дигаха чаши, покланяха се един на друг...
Прощаваха си.
Някои от жените заплакаха.
Започнаха да се прегръщат.
Стана чудо!
И аз вече не съм еретик.

14.11.2007