автор: artoa13

Магията в душите,
в нас...
Докосване
и звънва струна...
Вибрато,
неочакван резонанс...
Магията, когато ме целуна...

Кръвта ми от сърцето плисна,
в главата се качú
и забушува.
Една родопска гайда писна,
понесе ме...
и още я сънувам...

Магията,
която си отива -
един самотен връх,
покрит с мъгли.
Изкачвам го,
усещам, че съм жива-
вървя без дъх
и още ме боли.

А сянката ми
призрачна в мъглата...
Огромна е!
Това е самотата.