автор: tintiri

Блъскаш се нощем,
а някой простак
вземе, че сутрин
те спре в автобуса,
гледа намусен,
гледа те свъсен –
никакви чувства,
никакъв такт –
и вземе, че каже:
– Билетът ти де е?

И подивееш.

– Ти пък какъв си! -
крещиш му. – Дивак!
Кой те е турил
тук
с тези вежди?
К’во ме поглеждаш
с тъпа надежда
за някой
петак?

Аз съм се блъскал
цялата нощ
там под земята,
в мазе като в ад,
слушам глупаци,
храня тумбаци,
на мене крепи се
целият град,
ербапите, дето
са вечно рахат,
душманите, дето
ми вадят душата,
на мене крепи се тяхната мощ,
за тях съм се блъскал
цялата нощ –

торби под очите
на кално лице,
изглеждам на пън
червясал и хлътнал,
живея със цел
да живея със цел,
а всъщност съм
пряк и преносен пътник…

Само че, мъжки, имам билет.
Моят билет е
моята ярост.
Ярост да плача,
да бачкам,
да спра,
ярост в душата и ярост в сърцето,
ярост такава,
че за да умра,
трябва да имам
и дупка в билета.

Имам билет
и с тоя билет
рейсът до кривата круша ме кара.
Само че, мъжки,
ти нямаш късмет –
заеквам. –
От мен ли…
От мен ли ще кяриш…?


…Само че аз съм скромен човек.
Кротко, плашливо седя в автобуса
и гледам пред мен един бързорек
контрольор да държи за ревера и друса

някакъв също тъй
скромен човек
с хлътнали бузи и поглед нетраен,
с чер панталон и изтъркан елек,
я портиер, я… какъв бог го знае.

И този човек с този елек
с треперещи пръсти от джоба изтъркан
изважда, изтърва своя билет,
заеквайки, че… г-господинът… е… з-з-збъркал…


Моята ярост
е моят билет.
Ярост да плача
и ярост да бачкам.
И ако пред бог
бях аз на ред,
щях да му вдигна скандал.
Или стачка.