автор: doriana-doriana

Камионът изрева като ранен звяр и подхвърли под гумите си кал. Вътрешностите ми се раздрусаха, а Жестен изпсува бясно и ме изгледа за реакцията ми. Нищо не казах. Държах си карабината между краката, страхувах се да не гръмне от друсането и да пробие тавана, или куршумът да рикошира някъде в нас. В каросерията се подмятаха няколко ранени, които трябваше да закараме живи в лазарета край горите на Авокур. Е, нямаше всичките да са живи, ние с Жестен не сме доктори, нито санитари. Просто транспортираме по заповед. Няма как да се погрижим за тях. Стараех се да не мисля дали Жълтият Жан не е някъде отзад при останалите и се надявах ако е умрял да е станало бързо.

Жълтият Жан е момче от село, нямаше и двадесет и пет, но вече има жена и няколко деца. Викаме му Жълтия, защото зъбите му бяха ужасно изгнили от никотина на тютюна, а той смуче като удавник, та като се захили и прилича на полуидиот с тия жълти зъби. Въпреки това е добро момче, грижи се за нас винаги да имаме свити цигари. Наблюдавал съм неведнъж как ги свива. Сякаш свещенодейства – пръстите му едни такива дълги и лепкави, дори не трябва да облизва ръбчето на хартията, достатъчно беше докато ги докосва вещо и сами се лепяха в ръцете му. А след това като пушехме, вкусът им беше някак особен – сякаш е прибавял треви някакви от поляните край селото му.

Един път го попитах слага ли нещо в тютюна, а той се изхили ужасно и отвърна, че нищо не слагал друго освен тютюн и малко изсъхнали конски фъшкии, които като се направели както трябва и допринасяли за аромата и вкуса, а цигарата ставала също като пуретите на богаташчетата. Каза още, че със сигурност производителите на такива изделия слагали по малко конски фъшкии в пуретите, а нещастните контета дори не подозират, че хвърлят един куп пари за да пушат животински лайна.

Последния път, когато видях Жълтия Жан, над главите ни се сипеха осколки и шрапнели като фойерверките на някой венециански маскен бал, но вместо хубави гримирани куртизанки, с нас бяха намърляните с кал и пушек двама офицери, които си крещяха взаимно. Караха се за издаваните противоречиви заповеди ту от единия, ту от другия. Калта в окопа превтасваше, а встрани – в долния крив улей като сляпа улица калта се беше омесила с изпражненията ни, тъй като това беше мястото ни за изхождане. Дъждът шляпаше върху омесеното, та тънки вадици се проточиха към окопа ни…Беше около седем вечерта и Жълтият Жан реши точно в този момент да изоре синор между клозетната част и продължението на окопа, където се намирахме ние, за да спре потеклите отходни вади. Приведен изтича до гнусното местеце и започна да дълбае с ножа меката кал и да я трупа встрани като бент. Дълбаеше бедният Жълт Жан, когато внезапно тресна оръдие, мястото, където той се намираше се обви в лютив пушек и миниатюрни бучици пръст ни поръсиха по каските и по носовете, навряха се в яките и вратовете.

Като спрях да кашлям, разтърках още малко очи, мястото, където се намираше Жан още беше обвито в непрогледна мъгла, но забелязах на десния си ботуш, точно отпред на върха да се валя човешки пръст, може би беше палец и даже ми се стори, че още мърда. Разкрещяха се офицерите и ни изпратиха със Жестен да събираме ранените извън окопите. Заръчкаха ни с прикладите в гърбовете, а от устите им хвърчеше плюнка, която се омеси с бучиците пръст по носа ми.

Та затова не знам какво е станало с Жълтия Жан. Дано да е умрял на място, защото станах няколко пъти свидетел на това какви касапи са полевите доктори, които уж ампутират, но изпитват бясно удоволствие от мъките ти, толкова продължителни мъки, че бедните войничета се насираха докато ги оперират, а после умираха от загуба на кръв. Не, господа, по-добре главата ми да я пръснат като баска тиква от Камбо ле Бен, отколкото да ме ранят.

Като казах баска тиква и се сетих за тиквеното суфле, което приготвя Мариан у леля ми и чичо ми. Мариан ми е братовчедка. Всъщност е осиновено дете на чичо и леля. Тяхното семейство има едно поле пълно с тикви, които чичо ми товари всяка есен на камиона на кмета и ги кара на тържището в Камбо ле Бен. Стои с дни там докато се продадат, но накрая си идва доволен и свободен. Свободен, защото се беше напечелил достатъчно и можеше да си покрие сметките до пролетта. Тиквите се купуваха предимно от жени на средна възраст – майки и домакини, които правеха от тях чудно суфле, а също така от тях правеха чудесна предколедна украса за децата, която оставяха пред къщите си на улицата.

На село обаче хората не обръщат внимание на такива глезотии като разни празнични украси, за сметка на това по нашите места се приготвя приказно тиквено суфле. Леля научи Мариян да го прави още докато тя беше на тринадесет, а когато чичо потегли за тържището в града, винаги ме викаше да преспивам за ден-два у тях, да пазя жените, както той се изразяваше, а и да похапна от прекрасното суфле.

От шестнадесет годишна Мариан спи с мен, а ако разбере за това, чичо ми ще ми откъсне главата и ще я хвърли на свинете си в задния двор. Мариан обаче въобще не се притеснява, дори мисля, че е безумно влюбена в мен. Веднъж се наведе над масата, аз бях седнал, а леля беше с гръб и приготвяше някакви работи за сервиране. Та Мариан се наведе по начин, по който да видя гърдите й. Това беше знакът, който очаквах от много време. Погледът ми се разпусна като развързан кон, а степите, по които препускаше бяха тъй нежни и гладки. Тя дишаше учестено така, че двете й гърди да се люлеят достатъчно пред очите ми като тежко махало на темпометър, поставен върху старо пиано. Аз бях пианото, и се тресях от вибрациите на гърдите й. Издебнахме леля да си легне и Мариан дойде в стаята ми на горния етаж. Беше безлунна нощ – прозорецът беше отворен, а вън беше късна пролет, рукнала от черния мрак, тревите тъкмо цъфтяха и миришеше така, че се образуваше огнена топка в корема ми. Почти не мигнахме. Тялото й беше прекрасно – заоблено и меко, бяло като пресен хляб. Косите й не бяха дълги, но бяха рижи, вдъхвах от тях цяла нощ. Изпразвах се колкото искам в нея, а тя искаше още и още…Не мислехме въобще за последствията. Не че имаше последствия, даже се чудя и сега как не забременя това момиче нито веднъж.

Не съм виждал Мариан вече една година. От както ме мобилизираха и пратиха в гъза на дявола. Тука компания ми правят само Жестен и Жълтия Жан, но за Жан дори вече не съм сигурен. Жестен е дребно зло човече, но привърже ли се веднъж към някой, му е верен до гроб. Понеже го извлякох от един окоп преди време, в който бяха пуснали газ и му спасих кожата, ме смята за равностоен и е готов да се хвърли като куче на всеки, който реши да се дърли с мен. А днес предложи той да кара камиона с надеждата после да си делим моите цигари, олигавени от Жълтия Жан при направата им.

Един път ми разказа своята история. Той е инвалид – работел в някаква фабрика и там си увредил дробовете. Затова като започнала мобилизацията и не го прибрали с останалите. Въпреки това той се записал доброволец, но подбудите му не били никак благородни. Сподели, че малко преди да се запише решил да навести стар приятел. Черпили се в квартирата му след работа, когато онзи му налетял. Жестен винаги е бил мъжкар и си представям какво се е получило оня като е взел да го лигави. Сигурно са му кипнали кървите в ушите. Докато се борели, Жестен го ударил с нещо си по главата и оня педераст взел, че умрял. От страх да не го намерят Жестен закопал човека някъде извън града, а отгоре му направил снежен човек вместо плашило, така, че да плаши дивите животни да не изровят трупа отдолу. След това духнал в армията като доброволец.

Камионът се тресе по пътя и става все по-трудно Жестен да го овладява. Все по-студено става и даже прехвърча сняг на едни парцали, сягаш някой горе се е разтръшкал в пухено легло, подскача прав върху пружините и истерично граби пух от възглавниците и го мята на земята. Знам, че навън е тихо – в полето няма жива душа, но бога ми, нищо не се чува, понеже старият изпотрошен таралясник вдига шум и за мъртвите.

С Жестен сме решили да духнем – да дезертираме, и затова се съгласихме и тоя път да тръгнем към горите на Авокур, където е лазарета. Тайно се надяваме след като зарежем там нещастните осакатени копелета, които пъшкат отзад да си плюем на петите. Наоколо няма много села. Няма и много хора – войната обезлюди тия райони и има доста изоставени самотни къщи. Намислили сме да се скрием до пролетта в някоя от тях, надяваме се да има затворени бакалии някъде наоколо, така че да има какво да крадем за ядене. А на пролет тихо и кротко да се приберем по домовете си. Току виж, войната е свършила, знае ли човек. А ако не е свършила се надявам да ни мислят за умрели по пътя, ударени я от мина, я нещо друго.

Мъчно ми е за Мариан и за пролетите в село. Тая война толкова сложна се оказа. В казармата или в окопа – няма скришно място човек да се усамоти и да си помечтае поне за секунда. Докато си мисля за всичко това, неусетно съм се възбудил и се ядосвам на себе си, тъй като дори като хлапе не вършех глупости, като това да онанирам под прозорците на къпещите се жени, както правеха другите хаймани, а сега направо ми се иска да извия врата на Жестен и да го убия, за да остана сам и да не ме зяпа с тия черни очички като карфици, докато онанирам и докато си представям голата и мятаща се плът на Мариан под мен.

Очевидно и той нещо усеща, защото все повече започна да ми мята едни такива погледи, сякаш вижда какво се случва отвътре ми. Но се надявам да не е чак до там проницателен. Навън е страшна виелица. Пътят почти е затрупан от снега. Нататък в полето се виждат вече преспи, а в далечината върху една малка могила съзирам ято накацали гарвани, сгушени като арктически същества върху билото. Жестен взе да шофира прекалено бавно. Не защото пътят не е както трябва, друго сякаш беше. Взе да ме гледа все по-настойчиво и все по-странно. И мълчи. Сякаш желае да каже нещо, но предпочита преди това да ме изучи хубаво.

Почти стигнахме най-близката гора. Предполагам, че лазаретът отстои на не-повече от два – три километра оттук, когато малкото човече спря камиона. Остана да седи на седалката втренчен в нищото. Почнах да се въртя на мястото си, да се оглеждам, понеже предположих, че нещо се е случило, ослушвах се да не би да пуши двигателя или нещо подобно, когато Жестен изскърца:

- Отзад е!

В първия момент не го разбрах. Помислих, че зад камиона има някой, който не бях забелязал преди това и е тичал след нас да го качим на стоп.

- Отзад е Жан.

Отворих вратата и се изстрелях като подгонен заек, оставих я да зее и снегът да навява в кабината. Изприпках до каросерията, а лютият студ разцепваше набразденото ми с войнишки бръчки лице, навираше сняг в ноздрите ми, та ми пареше, сякаш бях смъркал емфие по рождение. Повдигнах брезента, но в полумрака не можех да различа никого. Ранените си се въргаляха почти неподвижно. Забелязах един дори прекалено неподвижен.

- Жан! – вкопчих се в идеята, че може би наистина е отзад. Премаля ми! Нали се сетих, че аз можех да съм на негово място. С тая разлика, че аз нямам жена и деца. Аз имам само една гола мръсница Мариян, която междувременно може и да се е омъжила вече.

- Жан! – крещях, а виелицата не позволи на гласа ми да влезе под брезента.

Тогава усетих силна болка върху тила си. Като че ли господ стовари десницата си върху ми, блеснаха няколко супернови в черепа ми и помислих, че очите ми ще изскочат от орбитите си. Встрани и размазан зърнах малкото човече Жестен с вълчата усмивка, доволен, лигите му бяха потекли, сякаш щеше да обядва с мен. Преди да се търколя в снежните коловози, оставени от камиона го чух да казва сластно:

- Нищо човешко не ми е чуждо, скъпа!…

Последно пред очите ми изплува образа на Мариан, даже ми се струва, че не Жестен, а тя – весела, разгърдена както някога, луничките по носа й светят като потта й докато се люби…вае над мен с прекрасните си ръце един смешен снежен човек, тъжен и нещастен, с провесен морков, от който се стичаше ледена висулка...