автор: elsion

Някъде, накрая на Земята,
южен вятър палаво раздърпва
дрипите на есенните клони.
Меко между пръсти ги премята,
в злато, алхимично, ги превръща,
после като цветен сняг ги рони...

Син и сладък, гъст, дълбок просторът,
капе дълго в чашките на макове,
в локвички с контур от течен огън,
във черупки орехови малки,

във ведра преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд във който тупка лято,
в който сбира сладост есента....

Там небето слиза, непознато,
с цвят на дълго плакана сълза.
С клепки, скрили първия Създател.
С мигли, прекрояващи света.

***
Там, накрая, в тих закътан спомен,
нежно се белее в утринта
скромен дом със слънчеви прозорци,
с рамки в кехлибарени листа.

До каручка с тикви, във които
расли са невидими слънца,
край стобор протегнал под липите,
древните си тисови ребра,

с стомнички от пръст и тъмна глина,
същата, с която някой бог
е забъркал първия Безимен,
после го удавил във потоп.

Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.

Тя ме вика. Седнала на прага
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и незабравки.
И света ми в двете си ръце.

Тя съшива нишка подир нишка
моята разкъсана съдба.
После я застила със въздишка
там, където трябва да вървя.

И я питам, тихичко, "Къде е?..."
"Койкъдее" - като ехо тя.
После тръгва лудо да се смее,
чак додето сълзи полетят.

Ясно, ще е доста мъчен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй, от пусто в празно.
Чак докато изтече сънят ...

***
Гладно птиче с шарено елече,
с топло сиво шалче на врата,
бляна ми със човчица повлече.
И го до трошица изкълва.