автор: tintiri

Тази наша съдба ни погледна и падна зад купола.
Беше пила до пръсване. От нашта душа.
А пък ние стърчахме залутани, струпани, глупави
на ръба на вселената. Дошли пеша.

Нашта скъпа съдба си живя и живя до насита.
Надпреварва се с времето. Пя и събира тен.
А пък ние - които сме голи до кръста, които
сме живели под бича на голия ден?

И пеша сме вървели, до болка в петите, до болка
в сърцето, до болка в очите, до болка в ума?
И пеша ще се върнем, макар че сме боси дотолкова,
че обувките станаха наша болка и смърт.

И пеша ще се върнем, макар че пътят затвори ни
между тебе и мене, и него, и всичките те.
Нашта скъпа съдба се напи и пропадна там горе.
Нашта болка (и смърт, голотата и всичко) расте.