Амир часове наред гледаше как дъщеря му шеташе из двора. Стройната и доскоро снага се беше свила одве, вратът и съвсем е хлътнал между раменете. Стойката и беше на старица, приведена под тежестта на годините.
Изпитото и бяло лице почти не се виждаше под забрадката. Угасналият и поглед изгаряше душата му всеки път, щом го зърнеше. Емелката му е първо дете и въгленът, който пареше сърцето му вече много години... Има и още едно момиче - маленко, но той няма очи за него... Син му се не роди. Аллах го наказа за греховете му. Много са, но за единият той сам не може да си прости и и прошка не може да поиска...
Минаха 25 лета от тогава. Млад беше, силен и влюбен. Бингюл /в превод 1000 рози/ се казваше любимата му. Хиляда рози изпълниха хоризонта още щом я видя. Руса, с ясни сини очи, бяла и с нежна душа. Единствената за него – така си мислеше. Майка му не я искаше, техните не я даваха. И не че не одобряваха младите, не! Просто, макар все помашки, двете семейства бяха от различни села. Майка му думаше:
- Ке дойде празник, ке седнем на масата, а булката в другото село ще иска да иде. У техните ще иска да ходите. Аз един син имам. Няма сама по празниците да стоя. Жена от нашето село ще си вземеш!
Спориха цяла седмица. Накрая Амир я убеди с думите:
-Женитбата мале, е мерак, а меракът е като рака, изяда те отвътре. Ще загина от мерак.
Майка му се умисли:
- Не се мре лесно сине, но вземай която искаш. На тебе жена, на мене снаха.
Като сън минаха сватбата и трите най-хубави години от живота му. Работеха и се обичаха, но хората взеха да шушукат. Много млади се ожениха по-късно и им се родиха деца, а Бингюл беше все така кръшна и стройна като девойка. Майка му първо изпитателно я оглеждаше, после почно тихом да мърмори, а накрая всеки ден им дума и надумва. Ходиха по лекари. Какво изтърпя Бингюлката, само тя си знаеше – за него всякой път пазеше ведър поглед и слънчева усмивка. На всичко беше готова да му роди син, но нейсе. Докторът ясно му каза:
- От тази жена дете няма да имаш. От друга – може... – и го потупа по рамото.
В къщи като разбра това, майка му се разлюти. Като змии из устата и изпълзяха хули и обиди. Бингюл стоеше с наведена глава, бяла като смъртник и думичка не отронваше. И той не издума нищо. Обърна се и излезе. Потърси утеха в кафенето. Там „приятелите” питаха дали в Пловдив добре са поопипали булката му. Добавиха, че след такава докторска намеса накои жени раждали. Обърна масата с всичко на нея. Нищо не рече. Прибра се бесен в къщи. Награби си жената и така я разтръска, че тя не разбра на кой свят е. После изсъска:
- Мене ялова жена ке ми не требе. Не съм те взел големи л...а да ми произведаш... Махай се! Не те искам повеке!
На другия ден дойде брат и я прибра. Като днес е пред очите му - крехка, восъчнобледа, с изпито лице. Под забрадката се виждаха само две големи ранени очи. Преди да престъпи за последен път прага, Бингюл вдигна поглед нагоре и тихом издума: „Аллах, Аллах, дай му Аллах, друга жена. Моля те, дай му деца. Нека първото да е момиче и на мене изцяло то да прилича. Него да гледа, мене да вижда, докато очите му гледат.” Наведе глава и излезе без да се обърне, без да му продума, без да се разплаче. Излязоха от дома му хиляда рози и останаха там хиляда бодли. Животът вървеше и се нареждаше без радост, без щастие, без любов. Майка му хареса за снаха мома от тяхното село и той се съгласи с нея, ожени се. Дали жената беше зла или защото у него нямаше любов, в дома им нищо не вървеше. Родиха му се пет момичета. Оживяха само първото и последното. Изпълни Аллах молбата на Бингюл – даде му жена, деца и първото, Емел, беше досущ същото като първата му жена. Емел гледаше, Бингюл виждаше, а в душата му място не остана от незарастли рани. Емелката ставаше от ден на ден по-красива и майка и си науми да я задоми с най-личния ерген в селото. Сватоса се с родителите. Те притиснаха сина си и ... три седмици след сватбата им върнаха момичето. Зетят имал мерак на друга мома. Изгоря му детето и той изгоря.
- Аллах – изтръгна се вик от устата му – като не ми вземаш живота, вземи ми барем очите. Ако те не виждат, Емелката ще върви по своя път, а не по мойта съдба!