автор: katbalu

Перото на небето нарисува
с мастилото си - плуващо море.
Огромна мида сътвори от облак
и перла сложи в нейното сърце...

И перлата живееше прекрасно...
Сънят човешки беше и храна.
Растеше и умираше изящно...
наричана от хората "Луна".

Додето и омръзна на небето
да се оглежда в свойта красота.
Търкулна се от мидата и слезе
за мъничко на долната земя.

Превърна се във сребърно момиче
а, мидата започна да вали...
изплака се за малкия си бисер
и после във земята се стопи.

Сребристата девойка се усмихна
най- после от небето се спаси
не срещна друг да свети и попита
достойно нея кой ще освети?

Зачака своя пръстен,пред морето
протегнала към изтока ръце.
Зачака изгрева на слънцето, което
в прегръдките си огнени я взе.

Не знаеше, че светлината жари,
че любовта понякога гори
крилете си сребристи тя опари...
И, пребледня. От болка се стопи.

А, мидата във пара се превърна,
прегърна я със плащ от тъмнина
издигна я и в нощите я върна
любов да взема от човешката душа.