автор: dimension

Първо ми извадиха очите.
С лъжичка.
Използваха ги за зелени маслини в тръпчивото им мартини.

После ми изтръгнаха езика.
Сервираха си го желиран, нарязан на филии, гарниран с бяло сухо вино.

Отрязаха ми крилата.
Беше толкова прозаично - панирани в сусам крилца, върховете на които звучно осмукваха...
После си измиха ръцете.
(В лимонова вода, с листенце магданоз в нея).

Отрязаха ми и краката.
Угостиха се с шпиковани с чесън и бекон бутчета, поляти със сметана, изпечени до червено под алуминиево фолио.

Изкормиха ми вътрешностите.
С карантия, явно, не им се занимаваше - просто метнаха черния дроб на скарата, а бъбреците задушиха.
Сърцето, незнайно защо, оставиха.
Карантия....

Одраха ми скалпа.
Направиха си панаирджийска (точно!) перука.

Одраха ми и тялото.
От кожата направиха тъпан.
Най-после духът ми си отдъхна - гласът му нямаше да умре.

И... странно!
Можех да се видя.
Бях полупрозрачна пихтиеста маса, безкръвна, продълговат тулуп. Напомнях на ония желирани бонбони в прозрачните пластмасови кутии, които продават в хранителните магазини. И които вземат с щипки. Имат форма на животинчета.
Аз наподобявах червей.

Сега ли?
Добре съм.

Те
ми идват на гости.
Аз готвя вкусно.