автор: Vlad_Ongyl

              На Лора


Дълго те търсих – през всичките бивши животи,
зеленооко мое момиче – жена.
Твоя тъничък профил на кондор със перото
рисувах върху пещерна древна стена.

Бях гребец на галера между снежни фиорди,
камъни дялах за немия сфинкс на Хеопс,
конник бях – препусках в степта с прабългарска орда,
бях принц, и просяк бях, бях също тъй и роб.

Mалък беше светът, а любовта ми голяма,
но всеки път се раждах с различно лице.
Непроменено остана единствено само
моето влюбено, търсещо тебе сърце.

Тръгнах към Черно море от високите Анди –
тоя оголен докрай гръбнак на света.
Там, на брега, те съзряха очите ми жадни –
ти беше края отсрещен на песента.

От гласа ти се люшнах и – език на камбана,
на сърцето ти в стъпките вслушан, звънях.
От лава горен, подгизнал от морската пяна,
с твоето тяло хармана небесен вършах.

В зъби душата си стиснал, а в ръцете си теб,
вече крача по пътя към Млечния път.
Дано да стигнем, моя любов, до лунния шлеп
и – прегърнати – нека преминем Отвъд.



Стихотворението участва в конкурса "Поезия най-близко до звездите"