автор: vanvani4

Ето шипката във долината,
Кимиона скромен във полята,
От карамфили, лилии и рози
Изтъкан е тоалета този,
И гори природата няма
Със юношестка радост голяма.
Милият на сърцето чародей –
Сладкият, малък славей
В сянката на дърветата скрит
Да пее е готов така свит
Сто пъти песента
На свойта, голяма мечта.

Реми Белло

Колко далечината е чиста и тиха вечерта!
Днес дъжд летен се изля сутринта;
Бързо на мокрият , мъхест килим
В простора зелен да вървим!
Навън птица със влажни крила
Треперейки в клоните крие се тя,
Забравила за сини небеса
Глас пробва несмело сега,
Чудейки се как ярко заблестя
Гнездото ù като елмази в дъжда.

Изсъхна дъждовна роса,
Отново посиняха тез небеса.
На земята под облаци бели
Сребърно було навсъде се стеле.
Ручеят малък е вече поточе бъбриво,
Забързано в свойто течение игриво
Носи мравки, мушички, тревата
И бурно ги влачи нататък водата.
За мравките е тя като водопад –
Вълните мътни се бият в отсрещният скат.

На водовъртежа попаднали в плен,
Те все още живи са пред мен
И опора някаква като намерят,
Опитват се немощни да се покатерят,
По листата, които се носят край нас,
От зла участ да се спасят в тоз час.
Щастливи ще са бедните, горките,
Ако на късче земя там във водите
Листа се задържи в този въртоп
На страшния, гневен, воден потоп.

Край брега бяга потока, ето,
Пара издига се там към небето,
Шурти край края на земята далечна,
Като мираж на играта му вечна.
Във облаците, нейде в мъглата,
Трепти на звезда светлината.
Зад завоя на ручея тъмни,
От хълмове сенки спускат се чудни
И на къщите покриви прашни
Блестят, измити от дъжда страшни.

Да вървим навън, любима жена
Двама с теб на разходка една.
Подай ръка, със мене, скъпа, тръгни,
В гората велика, в далечни страни.
Залез пурпурен гори над нас,
Хълма преди да достигнем във тоз час
Обърни се, погледни ти назад,
Да видиш стените на стария град –
В лъчите на слънцето златно
В небето червено виждат се ясно.

Погледни, както дим ще отлети
Над покриви легнали летни мъгли!
Там жените любими, не ще узнаят
Колко в сърцето рани тежки се таят.
Животът е такъв: Не вярваме в щастието,
Боим се и плаши ни нещастието...
А слънцето в свойте покои отива,
В лъчите му града вече се скрива...
Като очи огнени, които пламтят,
Прозорците градски в далечината блестят.

Ето дъгата! С ярки цветове заблестяла,
Над Земята от небе тя се спуснала.
За бурното време, за тез дъждове
Дъга чудесна са ни дарили богове!
Искал съм много крила аз да имам
И сила от Земята да взимам,
За да полетя до самите звезди.
За да видят в света блажен мойте очи,
Къде ли води пътя там от Земята,
По седемцветният мост на дъгата.

юни 1828 г

Из книгата " Оди и балади"

Викто Юго