автор: Ranobudniche

Сънят ми се пропука –
непоръбен.
По линии, от никого чертани.
За устните ми зимата
присъди
пазач - дъга, от никога останала.

Стръвта, с която яростта ме хвърля
във хищната прегръдка на потока,
по пръстите ми на пружини пъпли
и в гърлото се впива - без посока.

Спокойна съм, обаче.
До бездушност.
Без памет. Без сълзи и бурни драми.
И слънцето угасна.
Няма суша.
Сънят намигна ми: „Ти гониш”.
И ме хвана.