автор: dr_abdul

Оковите на душата -V
Абдулрахман Акра
---------------------------
Седна зад бюрото в офиса си и провери натрупаните папки, мислейки за онази фея, която влезе в живота му за един ден и после изчезна.
Два дена минаха след единствената им среща без да се видят и без да се чуят освен единственият им нощен разговор, а той напразно се мъчеше да я забравя.

Секретарката си тръгна, а и клиентите също не идваха в този час след края на работното време на офиса. Вчера и завчера той бързаше да се прибере вкъщи и да прекара цялото време там, в очакване немият апарат да звънне и преживяната радост да се възстанови отново, вливайки много щастие в дните му, ала апаратът продължаваше да немее.
Днес реши да остане в офиса и както миналите дни, отказа всички предложения за излизане на вън. Дори на най-добрият си приятел от детството Александър отказа идеята да вечерят заедно някъде в някой ресторант, оправдавайки се с многото работа.
Часовникът удари 18 и му напомни, че вече минаха два часа от края на работното време. Реши да се прибере.
Улиците бях препълнени с хора и живот. Магазините в центъра предлагаха новите стоки, а хората ги разглеждаха - някои да си купят, а другите просто от любопитство. Различни езици и акценти се чуваха навсякъде.
-Лято е. - каза той на ум и влезе в един магазин за хранителни стоки. Взе няколко шишенца бира. Разглеждаше щандовете, за да си купи и нещо за вечеря. Пред един щанд видя стройно момиче, обърнато с гръб към него, с вдигната нагоре ръка, за да вземе нещо от горния рафт.
Сърцето му биеше силно, гледайки познатата фигура с покрития с черна буйна коса гръб и радостно се приближа до нея в очакване да се обърне, с надежда да погледне отново в онези зелени очи, съдържащи всичките градини на радост и нежност.
-Елеонора. - Викна с вълнение
-Извинявам се. - каза тихо, опитвайки да скрие огорчението си, виждайки друго момиче да се обръща с лице към него.
- Няма нищо. - Усмихнато отвърна непознатото момиче.
Отново на улицата сред пешеходците.
- Голяма наслада е този следобеден летен бриз. - Замисли се той и сърдечно благодари на жена си, която настоя да вземе колата за да отиде до родния си край и той не се противопостави на желанието й. Все пак родителите й са стари хора и нищо не му струваше да прекара цялото лято без кола. В големия град има автобуси на всеки 30 минути, а и как би се насладил на такъв бриз, ако я имаше колата.
Той винаги е умеел да превърне най-сложните проблеми в дребни и решими с естествената си нагласа да раздава. Може би затова винаги му е вървяло във всякакво отношение.
Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Тогава му дочу телефонния звън и със сърцебиене вретя в апартамента, оставяйки вратата след себе си отворена.
-Ало
-Здравей.
-Има бог наистина. Чакай малко за да заключа вратата.
-Добре. Чакам.
-Моля те, да не затвориш... веднага идвам
-Добре... няма да бягам.
- Ето ме, къде си през цялото време.
-Ами вкъщи... на училище... прибирам се... излизам с колегите... и т.н.
-Кои колеги?
-От колежа, излизаме понякога на кафе, за да се почерпим след изпит.
-Аха... разбрах... Бях забравил ,че има лятна сесия.
-Ето че ти напомних. - И отново златният й нежен смях зазвъня от другия край на линията.
-За това ли не се обади... заради изпитите ли?
-Има такова нещо, но има и други причини.
-Например?
- Не бих искала да свикна с теб.
Но той вече е свикнал и обвързал миговете си с очакване на нейното обаждане. Може ли това младо момиче да прояви по-голяма мъдрост от неговата, а и защо не... Разумът не винаги е зависим от възрастта на човека. Нали самия вече имитира пеперудите, които страстно танцуват около огъня без никаква сметка какво може да се случи.
-Отново си замислен.
-Права си... извини ме... просто мислех за думите ти.
-Какво съм казала толкова.
-Много добре знаеш какъв е ефекта на думите ти. Но остави това сега. Искам да се видим.
Отново мълчание и усет за колебанието й на другия край на линията. Но той самия знае, че жените умеят да крият желанията си, но тя е по-различна от всяка жена в неговата среда.
-Добре.
Сякаш вълна го заля от главата до петите.
-Кажи къде и кога. - Каза той, сякаш да потвърди срещата им преди тя да промени мнението си.
-Утре в 14 часа.
-Искам тази вечер.
-Не може. Утре съм на изпит.
Устата му пресъхна и очите му блестяха от ярост, но самия той вътрешно разбира, че е права.
-Добре... нека утре да се видим, но къде искаш?
-Няма значение, където искаш ти.
-Ела в нас.
-Знам къде живееш, но няма да дойда.
- А откъде знаеш по дяволите?
- От телефонната справка. Убедена съм, че не си Асен Матев, а си Николай... почти съм убедена също, че не си ме лъгал за името си. Но ми е любопитно да знам кой е този Асен.
- Това е името на бившия собственик на апартамента... - отвърна той усмихнат.
-Предположих.
-Ами... Радвам се, че си толкова умна, но повече се радвам за това, че се интересуваш от мен.
-Ех, все пак женското любопитство няма край.
Вярно е. Уплаши го мисълта, че може повече да полюбопитства, да достигне до факта че е женен и тогава да се отдръпне. Той нищо не й бе обещал нито дал празни надежди в нея. Дори самия той не знаеше какво върши и защо го върши, но това необяснимо привличане се оказа много по-силно от неговата воля.
Пак се замисли… ало... да не заспа.
-Ох не. Тук съм . Мислех за твоето любопитство.
-Спокойно, не съм те питала за друго нещо.
-Какво друго? Запита със свито сърце от ужас.
-За твоята работа например.
Слава богу, за пореден път се отложи най-страшното, но не се знае докога.
-Абе нека да се видим първо.
-Нали имаме много време до утре? За какво ще си говорим сега?
-Нали имаш да учиш.
-Ох, вярно е, благодаря че ми напомни.
- Бих искал часове да си говорим, но не искам д те разсейвам.
-И това го оценявам, но ти какво ще правиш сега?
- Ще хапна нещо и ще гледам телевизия.
-Няма ли да излезеш.
-Щях да изляза, но нали ще ми се обадиш пак когато правиш почивка през ученето.
-Добре. - Радостно се засмя тя за предложената идея.
-С нетърпение ще чакам да ми звъниш. И здраво да учиш до тогава. Стискам ти палци.
-Благодаря ти. Приятна вечеря.
-Мерси. До чуване.
Извади кабела от телефона и го премести в кухнята, където седна на кухненската маса и с голям апетит започна да яде сандвича, който подготви сам, като пийваше по една глътка бира от време на време. Гледаше аления хоризонт през стъклената врата, която водеше към терасата и сякаш помоли часовете, преди да реши тя да му се обади, да минат по-бързо. Молеше се да не закъснее този път да го направи.
Един звънец… Прескочи му сърцето. Не може да бъде толкова бързо.
-Уф... Вратата е, а не е телефона.
Спомни си, че беше помолил от „Химическо чистене” да му донесат дрехите вечерта. Тръгна към вратата да им плати и да си вземи дрехите. Леко отвори, но за миг той сякаш замръзна на полуотворената врата и викна с отворени от изненадата очи:
-Елеонора!

Следва-