Когато Майкъл Джексън
беше още черен,
а дъждът валеше
отзад,
отпред
и понякога вътре,
когато очите ми
бяха ученолюбиви
грамофонни плочи
и разголвах
устата си
пред всеки виц,
не знаех
колко красива
можеш да бъдеш.
Вярвах в приятелството
(тогава нямаше Бог),
в нощно небе
и в Бийтълс.
Играех на стражари и апаши,
криех се, че пуша
и дълго плаках за
Виктор Хара
и Христо Проданов.
Исках да живея
на улица „Консервна”
и знаех,
че ако допра главата си
до неговата,
ще сме гений.
Но не знаех
колко красива
можеш да бъдеш.
Когато бях
на твоите години.