автор: Tiranozavar

Около 20 сантиметра. Разстоянието от палеца до кутрето. Когато широко изпъна пръсти, докато побелеят. А това е молив. Черен. От меко дърво. Не е НВ. А 2В. Мек графит. Когато опра острието в хартия, стена или дори в бедрото ми, то се топи. Оставя малка тъмносива точка.
Като следа от някой буболеч. А буболеч е животинче. Невидимо е. Храни се с кръв. И живее в кръвоносната ми система. Буболеч се разхожда от сърцето до мозъка, след това до черния дроб, обикаля около далака, спуска се по гръбнака, по кълбата на задника ми, свлича се влажно надолу по краката, спира да си почине при свивката на коленете и след това тежко се търкулва чак до глезените. Буболеч е моят вътрешен графит. На ден може да измине няколко пъти разстоянието от осем педи и половина. Защото съм почти толкова висок. Като наредени един върху друг 8 молива. И съвсем малко отгоре. 8 и половина молива. 8 по 2В. Или 8,5х2В. Което след знака равно прави точно един мъж, на 36 години, пълен, с кестенява, леко чуплива коса и светлокафяви очи. Ниски вежди, с много косми по ръцете и краката. Имам косми дори върху китките. Къдрави къси косъмчета. Като халки. Кръгчета, които мога да нанижа. Или, през които буболеч може да се промуши. Да си поиграе на обръч. Моето тяло е манеж. Като кожа на барабан, върху която трополят само малките графитени пипалца на малкото ми животинче. Буболеч се разхожда по чертата от косми до пъпа ми, пропада в белега от пъпната ми връв, сгъва първата двойка крачета, измъква се и продължава надолу. Под железния цип, чийто силно впити един в друг зъби се стягат. Буболеч си играе със слабините ми. Мога да го насочвам мислено натам. И да го връщам обратно. За да решаваме задачи. Съвсем произволно задачи. Колко прави 5 по 123, делено на 2,34, а за колко часа се пълни басейн, дълъг 6 метра, широк три и дълбок два метра и 30 см. Ако тялото ми е сграда, Буболеч със сигурност е архитектурният й чертеж. Той е всеки разкрач на пергела между етажите, всяка поредна греда, която поставям като подпора. В случай, че ми прилошее. Или залитна. Случва се толкова често. Когато остана сам. И когато се опитам да го повикам.
Гол съм. С този корем изглеждам смешно в огледалото. Леко притварям очи. С премрежен поглед фигурата ми изглежда почти приемлива. Дори да обръсна тялото си, да оскубя всички косъмчета от свивките, от междубедрието, под мишниците, няма да стана по-привлекателен. Сега трябва да нарисувам карта върху кожата си. Да превърна тялото си в атлас. Буболеч е нова форма на живот, пристигнал е от космоса, бил е довлечен от инфрачервените, ултравиолетовите и останалите слънчеви лъчения. Живял е още по времето на динозаврите. Може да е дори по-древен от тях. Оцелял е след всички ледникови периоди, след потопа на Ной, бил е в Райската градина преди появата на Адам. По-древен е от всеки папрат. По-стар от всяка спора, чехълче или земноводно. Има проста кръвоносна система, но не е студенокръвен. Когато се ядоса изпуска под крилцата и пипалата си задушлива, ярка, тежка почти лилава миризма. И се върти в кръг. С крачета маркира малки, микроскопични точици от емоции. Ако имах по-остър слух щях да доловя ритъма на малките му крачка. Прилича на бик, видян от високо. Разгневен, а от толкова далече не мога да различа кръвта, която се спуска по гърба му. Ако го докосна, ще се стресне и ще избяга. Затова се опитвам да го върна обратно във вените си.
С обикновен графит няма да мога да нарисувам картата. Затова си купих химически. Навлажнявам с език устните си. Графитът оставя отровно син отпечатък върху езика ми. И започвам от ходилата. Върху петите, в средата, изписвам пресечени две черти. Под формата на буквата Х. Като мишени. Оттук влиза и излиза животът ми. Буболеч ще пробие чертичките и ще влезе в тялото ми през левия крак, ще прекоси цялата ми половина, до мозъка, там ще завие надясно, за да излезе през втората врата. Вторият Х. Дотогава обаче има още време... Химическият молив се издига през глезените до коляното, разсича кожата ми на две, после по бедрото, таза, нагоре по корема, до зърната на гърдите ми... И по нагоре, до рамото, ключицата, адамовата ябълка, грапавата ми буза, скулата, долен и горен клепач, челото. Тук ще поставя огромна точка. Буболеч ще спре. Това е неговият пътен знак. Кръстовище. Сякаш му се обричам. Лявата ми половина вече е проядена. От само един, широк колкото талията на Буболеч проход. По стените му се спускат тънки нишки лимфа. Буболеч завива. Моливът се спуска надолу през горния клепач, през бялото на окото, върху бузата и надолу, до дясната ключица, по зърното на гърдите ми, после по ребрата, до слънчевия сплит... Повдигам ръка и отново топя молива в устните си. Устата ми е мастилница. Това са моите сокове. Мъзга на порока...
Буболеч следва ръката ми. Палец, показалец и среден пръст, с които му чертая диря. Трите пръста, с които се кръстя. Ако го направя сега, върху челото, пъпа и гърдите ще оставя сини следи като от лапа на котка. Хищник, който се е врязал в паяжината, която чертая с молива си. Аз съм пашкул.
Буболеч се храни с белите ми и червени кръвни телца. Те се опитват да го спънат, да го подхлъзнат, но той успява да се задържи на повърхността. Знам, че няма да се удави. Лявата ми половина се смалява, лицето ми се изкривява... Буболеч се спуска надолу по сухожилията. Така, преди милиарди години, Буболеч е бил създаден. Бог е опитал да изправи схванатия си десен крак и от изтръпналото му коляно се е родил той. Насекомото, на което се принасям в жертва.
Студено е. Контурът ми в огледалото става все по-блед, а тялото на Буболеч все по-огромно. Трябва да пестя силите си. С последните сили и накрая трябва да ми остане време, за да падна на колене. Пред дългото точно осем по 2В тяло на насекомото... Тялото ми е мастилница....