автор: Still_Water

Той седеше сам в затварящия се цикъл на деня, мислеше за всичко, което е загубил или е можел да загуби, съжаляваше за това, което се е случило, но не желаеше да го промени, чувстващ се като древна раковина в плитчините на океана и загробен в пясъците на изминалите симулации, разпалван от тяхната тлееща жар и копнеещ да постигне пламъка отново, чакащ жената с черния плащ, която се таеше в храстите без трепет, без стъпка напред, нито назад, а въздухът беше безмълвен и празен, без повей или птича песен.
- Къде си, мила, защо не излезеш наяве, защо се криеш от мене, нито бягаш, нито идваш, стоиш там, а сякаш те няма?!
Но в нейната липса, той я чувстваше, безутешна и тиха, как не тъжи, нито пее, просто стои, а сякаш я няма... Дрехата, станала ведно с нея, не дръзва да шушне, не се огъва, не я покрива, полупрозрачна само я обезформява и превръща на камък.
- Защо се правиш, че те няма, като виждам, че си там?Аз те чувствам, винаги съм те чувствал и никога не мога да спра да те чувствам.
Искаше да спре да я чувства, винаги беше го искал, но не може. Пулсът й пропива неговите вени, сърцето й тупти в неговата мисъл, гласът й зрее в неговите черва, а всъщност я няма. И той иска да я изхвърли, да не я е виждал никога, нито чувствал, но не може.
Вижда двама души – как заедно дишат, как се огъват, сливат се в страст и в страст умират за цялата същност и няма нищо околко тях и за тях и продължават и не свършват, но и да свършат пак ще са там и ще продължават и няма да има за тях друго освен телата, които се усещат и извиват, изместват се едно друго и се преобръщат и единият е вече другият, а няма друг и са едно все там в нищото. И едното тяло е тя, но другото не е той. И въздишки, и плам, и страст, и сълзи – вода извира от очите му, по гърдите и корема и краката и в земята и нищо не излиза оттам – ронливата пръст си остава ронлива пръст, нито по-мокра, нито по-черна. И той я иска, но нея сякаш я няма, и иска да спре да я чувства, но не може...
Образът й стои между очите му, неизменен и винаги там докато спи нощем или когато се събуди сутрин, но е някак странен – няма лик, няма душа, само едно тънко усещане за това, което е било в миналото, но няма да бъде отново, нито същото, нито различно по някакъв начин, без да е умряло и без да се е възродило, само едно тъпо досадно чувство, от което иска да се измъкне, но не може.
- Овободи ме най-накрая! Мразя ги твоите желания, твоите игрички, махни се, пусни ме. Не съм ти длъжен в нищо, не съм ти нужен в нищо...
- Защо само стоиш там и нищо не правиш? Не ти ли омръзна да се занимаваш с мене. Ела или изчезни завинаги! Мразя те, немитрябвашзанищо!
А тя стои в храста с нейната дреха, полупрозрачна и обезличена, без да помръдне или каже нещо, превърната почти на камък, а клоните се впиват в нежната й плът, извечни корени обгръщат краката й и я пробиват, и се чува слаб пукот и тъп гръм, зениците й припламват за миг в зелено, а от устата й излиза слаб вик, въздишка от болка, но кръв няма, защото е вече на камък.
- Добре ли си, мила? Бягай, аз ще те пазя! Какво ти правят... Не плачи, мила, не плачи, аз ще съм винаги до тебе и никога няма да те оставя; Бягай, по-добре мене да пронижат. Живей и пей, както преди. Тази гора е празна, няма място за тебе. И аз ще си поговоря с дърветата и те ще те пуснат, защото и те знаят колко си невероятна. Бягай, мила, бягай, аз ще се оправя!
А тя стои и не помръдва и сякаш е от камък, вече не остава нищо почти от нея, превръща се в земя, в ронлива пръст и дърветата я скриват.
Остава само образът, празното усещане за нея, острото чувство, което иска да убие, но не може.