автор: dr_abdul

Снежната буря-2
Абдулрахман Акра

Баща й настоя да пият по една ракия за добре дошли. Седнаха двамата, докато тя с майка си приготвяха вечерята. Бащата говореше бавно и
изразяваше своите виждания за живота, а той хитро се опиташе да се доближи до неговите възгледи за да спечели одобрението му като бъдещ зет.
- Не се съмнявам че ще бъдеш внимателен с моята дъщеря . Но си имам молба към теб…
Той настръхна .. вече се говореше за сериозни дела... Той беше сериозен по отношението на момичето, но все пак го уплашиха сериозните отговорности с които е нямал опит като студент, когато имаше много време преди да се наложи сам да изкара дневния си хляб..
-Единствената ми молба за която държа да ми обещаеш е….
каза бащата но спря да говори и пое голяма глътка ракия сякаш да събере смелост за да продължи..
-Ако възникне неразбирателство между вас там... искам да й купиш самолетен билет и да ми я върнеш обратно тук.
Мълчанието се възцари след като баща й каза последните думи, следвани от последната глътка ракия в чашката .
В началото на запознанството беше намекнала за идеята да останат тук в нейната родина и да се развиват заедно след като завършат обучението. Беше се впуснала да обяснява за хиляди неща които беше рисувала във въображението си преди да изтрие всичко това, чувайки строгоия глас:
- Аз съм човек-растение..увяхвам бързо в чуждата пръст.
- Но ти обичаш България
-Прекалено много..но за нищо на света не бих я заменил с родното си място
-Тогава татко ми беше прав
-Татко ти ли? Той не ме познава
- Знам... но за да го надвия и да приеме идеята ми да се омъжа за чужденец аз му казах, че може да съгласиш тук да останем... но татко каза: Ако той се съгласи, тогава е прост човек... Засмя се и сякаш усмивката му го освободи от споменаването за онзи разговор с нея в нейната стая на общежитието във Варна една земна вечер...за да посрещне очакващия поглед на стареца..
- Нищо не каза момче..
-Аха...извини ме... разсеях се за малко.. .но... защо очаквате да имаме неразбирателство, Ние толкова се обичаме с нея.
-Знам, но трябва да обмислим всичко
Щеше да обещае , но в този миг влезе тя радостна и ги покани да седнат за масата където вечерята чакаше.
- И за какво говорихте през цялото време.. - пита тя с блестящи от радост очи
-За нещата от живота - каза той смеейки се...но усмивката му беше толкова бледа наблюдавайки лицето на майка й, че не успяваше да маскира тревогите в очакване на нещастното събитие. Тя не беше с никакво питие и за това беше убеден че блясъка в очите й се дължеше на затворените в тях сълзи.
-Говорихме си за всичко освен за бъдещето . каза той и намигна на бащата
- Малко червено вино?
- Бих пил с голямо удоволствие
- Как намери Добрич.. попита майката най-сетне.
-Всъщност. Това не ми е първото посещение..бил съм тук на екскурзия няколко пъти...и..
- А тук ли смятате да останете или във Варна..предпочитам да бъде тук. Аз с голям зор се съгласих единствената ми щерка да учи във Варна ..и бих искала покрай мен да остане за моите старини.
- Още си млада госпожо. Каза той със същата бледа усмивка...за това нещо не беше мислил. И сякаш за първи път след две години се сети, че любимото му момиче е единствена на родителите, които неволно свързват смисъла на живота си с нея.



-СЛЕДВА-