автор: Izabella

Толкова сама,
колкото иска да бъде.

Не достигам
дори на миг
до самотата й.

Толкова тъжна,
колкото иска да е.
Непонятно
увисва между
нея и мен
усмивката ми.
Толкова тиха,
колкото тишина
може да побере
в душата си,
преди да изкрещи
само в един,
единствен миг,
миг обреченост.

Толкова бяла,
колкото бялото на мислите й,
в които да остане
такава,
каквато някога е била.

Толкова изчезваща,
колкото непоносимостта на болката,
в която да се потопи
като изморена водна лилия
в чоите на случаен минувач.

За мене
късно е.