автор: Hamman

Преди двайсет години, с една приятелка се разхождахме из центъра на Портланд по Коледа. Големите магазини: Майер и Франк...Фредерик и Нелсън, Нордстрьомс..всяка тяхна витрина криеше проста и хубава сцена: един манекен, облечен в дрехи или бутилчица парфюм, легнала върху изкуствен сняг. Обаче, прозорците на Дж. Дж. Нюбери, мамка му, те бяха натъпкани с кукли и панделки и шпатули, комлекти `Домашен Майстор` и възглавници, прахосмукачки, пластмасови закачалки, хамстери, изкуствени цветя, бонбони, сещаш се. На всяко едно от нещата имаше избледняло червено картонче, на което бе отбелязана цената. И минавайки покрай тази витрина, приятелката ми Лори я огледа продължително и каза:
- Явно философията им относно запълване на витрините е: Ако прозорецът не изглежда добре, сложи още в него.

Тя даде идеалният коментар в идеалния момент, а аз го помня дори след двайсет години, защото ме разсмя. Онези другите, хубавите витрини...Сигурен съм, че са били стилни и с вкус, но нямам ни най-малка идея как точно са изглеждали.
Целта на това есе е да вкарам, колкото се може повече. Да направя една Коледна разпродажба на идеи с надеждата, че поне една от тях ще си струва. Или като подготвям торбата с подаръци, да сложа вътре бонбони, катерица, книга, малко играчки и огърлица, да се надявам, че от толкова много различни неща, едно-две често биха били идиотски, но в други случаи - напълно подходящи.

Номер Едно: Почнах да пиша подобен род есета преди две години и първото от тях бе относно моя метод на яйцеметъра. Есето така и не видя бял свят, но ето метода: когато не ти се пише, навий един будилник за след час (или половин) и почни да пишеш, докато не звънне. Ако все още не ти се пише, дай си едночасова почивка. Но обикновено, когато алармата звънне, ти ще си толкова увлечен в писане, толкова ще му се наслаждаваш, че ще продължиш да пишеш. За да си дадеш време за мислене и нови идеи, комбинирай мисловната дейност с нещо скучно и безсмислено като прането или миенето на чинии.

Номер Две: Публиката ти е по-умна, отколкото си мислиш. Не се страхувай да експериментираш с формата на историите и честата смяна на времето. Моето лично мнение е, че младите читатели игнорират повечето книги, не защото те са по-тъпи от старите такива, а защото днешният читател е по-умен. Филмите са ни направили много придирчиви относно разкаването на истории и твоята публика много по-трудно се шокира.

Номер Три: Преди да започнеш писането на някаква сцена, прехвърли я през главата си и узнай причината, заради която я пишеш. Следствие ли е на нещо написано по рано? Или е причина, за нещо, което се случва по-късно? Докато работиш, караш кола или се упражняваш, мисли единствено за тези въпроси. Взимай си бележки, когато ти хрумне нещо. И само когато си разчовъркал тази сцена достатъчно, седни и я напиши. Не припарвай до този скучен, прашен компютър без да имаш нещо на ум. И не карай читателя си да се влачи по сцена, в която почти нищо или изобщо нищо не се случва.

Номер Четири: Изненадай себе си. Ако можеш да доведеш историята (или тя да доведе теб) до място, което те изумява, тогава можеш да изненадаш и читателя.

Номер пет: Като се запънеш някъде, върни се и прочети сцените написани по-рано, като търсиш за изпуснати герои или детайли, които може да възкресиш като Чехови пушки. Когато довършвах `Боен Клуб`, нямах ни най-малк представа какво да правя с офис-сградата. Но, като препрочетох първата глава, открих подхвърленят коментар относно смесването на нитроглицерин с парафин и как е доста несигурен начин за направата на пластичен експлозив. От тази глупава реплика (...никога не съм бил почитател на парафина...) излезе идеалната Чехова пушка, която се въскреси накрая и спаси разказваческия ми задник.

Номер Шест: Използвай писането като причина да правиш парти всяка седмица - дори и да наричаш това парти `работилница`. Всяка минута прекарана с хора, които ценят и подкрепят писането балансира останалото време прекарано в щракане по клавиатурата. Дори да се случи така, че да изкараш пари от творбата си, никаква сума не би могла да компенсира времето, в което си бил сам. Така че, нека отплатата ти да бъде компанията от приятели. Когато стигнеш до края на живота си, повярвай ми, няма изобщо да милееш за онези самотни моменти.

Номер Седем: Приеми неизвестното в себе си. Този съвет идва от стотици известни хора, от Том Спанбауер, през мен и сега теб. Колкото по-дълго позволиш на една история да се оформя, толкова по-добра крайна форма би имала тя. Не пришпорвай края на разказ или роман. Трябва само да знаеш следващата сцена или няколко след нея. Не ти трябва да си запознат с всеки момент до финала, всъщност ако всичко ти е ясно, процесът на писане ще е дяволски скучен.

Номер Осем: Ако се нуждаеш от повече свобода при една история, сменяй имената на героите. Действащите лица не са истински и не са теб. Сменяйки наслука техните имена, ще получиш нужната безпристрастност, с която би могъл да измъчваш героя. Може и по-лошо - заличи героя, ако от това се нуждае разказа.

Номер Девет: Има три типа реч - не знам дали е ИСТИНА, но чух това на семинар и ми се струваше логично. Трите типа са: Дескриптивна, инструктивна и експресивна. Дескриптивна: `Слънцето се издигна високо.` Инструктивна: `Ходи, не тичай...` Експресивна: `Ооух!` Повечето писатели ползват само една, две най-много от изброените форми. Така че, използвай и трите. Смесвай ги. Така говорят хората.

Номер Десет: Напиши книгата, която ти се иска да прочетеш.

Номер Единадесет: Направи си снимки за корици на книги сега, докато си млад. И запази негативите и правата за тези снимки.

Номер Дванадесет: Пиши за проблеми, които наистина те тревожат. Това са единствените неща, за които си струва да пишеш. В курса си, наречен `Опасно Писане,` Том Спанбауер изтъква, че животът е прекалено ценен за да го пилееш, пишейки еднообразни, стандартни истории, към които не си привързан. Има много неща, за които Том говореше, но помня само половината от тях: изкуството на `manumission,` което не мога да напиша правилно, но разбрах, че означава вниманието, с която въвличаш даден читател в история. И `sous conversation,` което схванах като скритото, заровено послание под разкрития разказ. Тъй като не ми е удобно да обяснявам теми, които разбирам само наполовина, Том се съгласи да напише книга за неговата работилница и идеите, на които учи. Работното заглавие е `A Hole In The Heart`...която би трябвало да бъде издадена в началото на 2007. (Към 2008 книгата още не е видяла печат. - бел. пр.)

Номер Тринадесет: Още една Коледна история с прозорец. Почти всяка сутрин закусвам на едно и също място и тази сутрин един мъж рисуваше коледни мотиви по прозорците. Снежни човеци, снежинки, камбанки, Дядо Коледа. Стоеше там на тротоара и рисуваше в кучия студ, а дъхът му на пара. Постоянно сменяше четките и боите. В закусвалнята клиентите и сервитьорките го гледаха, докато той наслагваше червени, бели и сини бои върху външната страна на големия прозорец. Отзад дъждът се превърна в сняг, падайки косо заради вятъра.
Косата на художника беше прошарена, а лицето му - отпуснато и сбръчкано, като празните джобове отзад на джинсите. Преди да премине към друг цвят, той спираше работа за да сръбне нещо от чаша от восъчна хартия.
Докато го гледаше отвътре, и хапваше яйца с препечена филийка, някой каза, че това е тъжно. Този клиент спомена, че мъжът е може би провалил се художник. В чашата най-вероятно имаше уиски. Може би имаше ателие, пълно с пропаднали картини и сега изкарваше пари с декориране витрините на някой евтин ресторант или супермаркет. Просто тъжно, тъжно, тъжно.
Този художник продължаваше да рисува. Първо, всичкото снежно-бяло. После някакви поля от червено и зелено. После, тук-там е черни контури, които дадоха форма на коледни чорапи и елхи.
Една сервитьорка, която досипваше кафе на клиентите каза: `Толкова е изящно. Ще ми се да можех така..`
И независимо дали му завиждахме или го съжалявахме, той си рисуваше отвън на студа. Добавяйки подробности и пластове от цвят. И не съм сигурен, кога се случи, но в един момент, той изчезна. Самите рисунки бяха толкова богати, изпълваха прозорците толкова добре, цветовете бяха толкова ярки, че художникът се бе изпарил. Все едно дали е бил пропаднал или герой, него го нямаше, заминал незнайно къде, и всичко, което виждахме, бе творбата му.