автор: LeeAnn

То вървеше унило насам-натам и си мърморкаше нещо под носа. Като видя, че Радостта и Тъгата идват към него, се спря и заговори на тях:

- Хората са много странни същества, знаете ли това? - Радостта и Тъгата се спогледаха многозначително, но го оставиха да продължи монолога си:
- Хората твърдят, че съм единственото нещо на света, от което имат нужда, но вместо да вдигнат очи и да видят, че съм пред тях, те само се щурат насам-назад, мрънкат и се вайкат. А аз съм там, навирам им се в очите, те още малко ще се спънат в мен, но няма да ме познаят. Забравили са как изглеждам. А още по-отдавна са забравили къде да ме търсят. Но ако ги питаш - само мен търсят. Странни същества са, казвам ви. Ето, дори вас като пратя… какво се получава? Нищо! Абсолютно нищо. Та нали ви изпращам, за да ги развълнувате, да ги накарате да спрат за малко, да помислят малко и да ме открият. Само едно искам от тях - да се обърнат светкавично назад и да погледнат в собствените си очи, пък дано най-сетне им просветне! Но, стига вече. Знаете ли… Омръзна ми от хората!

Радостта и Тъгата се спогледаха, но този път тревожно, защото без него те бяха излишни и безполезни, но Щастието бързо продължи:

- Затова реших - отсега нататък ще ме виждат само хората с насълзени очи - от Радост или от Тъга - няма значение. Ако човек не може да пусне от душата си навън поне една чиста сълза, изобщо няма да си губя времето с него!

Радостта и Тъгата въздъхнаха с облекчение, а Щастието продължи вече не унило да се щура насам-натам и да си търси чисти души, на които да се подари.