автор: meiia

Да ми прощава Господ всички богохулства,
не съм желала да се меря с Него.
Аз само исках да усетя и вкуса, и пулса
на несъзнатата си кръв неведома.
Би трябвало да знам, че е в безумни вени.
Артериите тръпни са като заблуда,
когато тъкмо се присегнем, за да вземем
любимите неща изстрадани до лудост.
Би трябвало да спирам и дръзките си мисли
наместо да чертая карта на Всемира.
Простено щеше да ми е от болка да измислям
историйките дето разумът разбира.
А съм се забола като игла в безкръвна вена
и смуча в кухините чудеса да търся.
Дори не си представям, че така разполовена
пропущам мрак през малкото отвърстие.
И цялата ми дързост е превърната във шупла
в несъзираемия Му светлинен жезъл.
Една несигурна, недооживяла, кална кукла,
която със очи Той Сам Ме е извезал,
да Му задава недостойно калните въпроси.
Какво, че ми е тъжно или невъзможно!
Така не се бунтува, ни обича, нито проси.
Така превръщаш себе си в безбожност.
И се усетих, че кървя с последната надежда
да се науча на това, заради което
не стига ни веселие, успех или премеждие,
за да превърнем в истина сърцето.
И нищо не разбрах, но някак знам, че Зная
какво е да си кълн в градината на Бога.
Дори да не прорастна и в пределите на рая,
аз мога да съм жива тука, мога.