автор: railleuse

И туй безсилие, което завеща ми Тайнството
дали ...не е самото то - превъплътено?
От липсата ти, спряла кръговрата на стрелките...
Когато пътят се превърна във очакване
единствено на срещата несъстояна
А всички кръстопътища - във спомени
за твоето присъствие несбъднато,
но тъй реално
Не искам разстоянието в думи да обличам
Да се спасявам като те отричам
и да обръгвам в самоироничност
Със смисъл ли е цялата логичност,
когато толкова нелепост носи,

че убива, за да не обича?

Потребен ми е само Допирът ти
Тогава ще допусна превъзмогване
от болката разумна "Съм" -
и ще поглъщам - ден след нощ
сивеенето, ако то Ни е съдбата
Но дотогава ще съм воин!
До зъби въоръжен със слабостта си
Ще браня до последно друга болка
Да Те Обичам,
...аз си зная колко
Дори без капка логика в това!