автор: milcho

Петя,
Щом настоявяш мила,
ти ще опереш пешкира със сълзите ми.
Адска мъка. Аз съм нещо като учен.
“Я так думаю!”.

И ужас. Около 10 дена пред мен бе само образа на една жена,
моя учител, мой кумир в науката наречена Астрономия. Пенсионер.
Останала почти сама само с един верен неин паж.
С размътен мозък от Алцхаймер. Най-блестящия ум на учен,
който срещнах през последните си години от научната си кариера.
Именно тя ме направи рицар в кохортата на Александър фон Хумболтт Велики. Видя в мен нещо, какво ли пък толкоз бе видяла....
И ми казваше на раздяла, с все още светъл мозък. 1995.
- Д-р Цветков Вие ще постигнете всичко каквото поискате. Вярвам във Вас!

Фрау Проф. д-р Валтраут Корола Зайтер. Запомни това име. Повтори го и ТИ на глас. За нея е днес помена. А за мен са сълзите.

И Петя, какво става. Сядам аз сутринта, един ноемврийски ден, както сега и написвам едно писмо ей така, от раз на нейната бивша секретарка. Едно добро, мило старо момиче което ме обича и което остана единствения ми линк
с времето когато бях толкова щастлив в гр. Мюнстер, Германия!
Ей просто така, обладан от любов и ужасна мъка за проф. Зайтер.
И и пиша Беатрикс, казвам, мъчно ми е за проф. Зайтер,
Не заслужаваше тя такъв тъжен избор в края на живота си.
Когато някога застана горе там и някой ме зададе някакъв въпрос,
аз също съм си приготвил един такъв към него.
-Защо Фрау Зайтер? Защо именно така постъпи с Фрау Зайтер???
И съм сигурен че това ще бъде много много труден въпрос за него.....
Въпреки, че Той е всезнаещ. Много съм му ядосан.

Но не щеш ли не получавам отговор от Трикси. Как така, винаги веднага, като добро немско момиче се обажда. Е викам си пак и
от прашила с Карл-Хайнц на север по каналите зад Енсхедей да се разтуши малко от Гревенските красоти:)

И онзи ден или по онзи ден, сега всичко ми е все още мъгла,
си обаждам на Ренете, колежка пак от там, единствената с която
продължавам да правя наука от стария си Институт тук в немско.
Казвам Ренате, получих ти отчета за извършената от теб работа в София
през Септември. Пращай го там за където е предназначен.

А тя ме шамаросва: Милчо фрау Зайтер......нали знаеш..... Почина!!!
Замръзвам, Застивам, няма вече никой. Времето е спряло.
Кога питам? На 15 Ноември сутринта. Ти беше сред първите в
списъка на уведомените. Беатрикс ти е пратила писмо и Хилмар също.
Не сам получил, нищо от Вас, казвам, Ще звънна на Беатрикс.

Ех Ренате, сега разбирам защо са отсичали главите на лошите
вестоносци. И твойта глава, вече се търкаля в зеленината трева пред
Университета...Жал ми е за теб.

След минута Трикси... Аллоо Милчо...Даа нали научи, благодаря за
прочувственото писмо. Ние бяхме на погребението само 5-6 души ...
е нищо, че не можа да дойдеш. Михаел Нолте снима ще ти пратя снимка.
- Беаткикс, преди 30 сек. Затворих телефона на Ренате.
Тя се опита да ме довърши с тази вест. Значи и истина.
- Ама и Хилмар, каза че ти е пратил писмо ...
Двамата плачем по телефона. Не мога да спра и затварям.
Звъня на Хилмар, верния паж на Фрау Зейтер.
Вдига. Хилмар....да да да, но нееее не мога да повярвам в това.
Аааа ти си ми пратил писмо по пощата .... в София .... Ясно.
Пък Трикси ми пратила е-майл, или на Катя май, но никой не го е получил ...
Знаеш ли Хилмар ....Когато за първи път Тя ме посрещна в Германия онзи
Април 1984 минавайки през Кьолн, тя свърна неочаквано колата и се отзовахме в едни гробища. Немски католически гробища.
Нямаше повод. Не беше никакъв специален траурен ден.
Но видимо не е било съвсем така.
Спряхме до един скромен гроб, на фона на пищните гробове наоколо.
Едва прочетох фамилията след титлата ...Инж. .....Зайтер.
Това е баща ми каза. И толкова. И постави долу една саксия бели циклами
които пътьом купи на входа.
Така че знам къде е тя сега. Дъхът ми спира. Двамата плачем.
Хлипаме...Колегите ми ме гледат изплашени и излизат тактично от стаята.
Успокоявам се. По скоро се опитвам външно да покажа, че съм спокоен.
-Добре, казвам ще съм при теб на 21.12 късно след обяд.
Той продължава да плаче, Аз също и затварям.

Времето тече или вече е изтекло. Пътуваме към летището в Бон/Кьолн. 1984.
Ах тази 1984! Те ме изпращат с колата си. Ти Хилмар си зад волана. Аз съм до теб.
Тя седи отзад и нещо държи в ръцете си и го глади и милва през цялото време.
Просто забелязвам това в огледалото за обратно виждане в колата. Докато си говорим за това онова. Мразя да ме изпращат и да изпращам.
Нали съм казвал, че не понасям женски сълзи.
Спираме на летището. На раздяла се прегръщаме почти ритуално и
Изведнъж усещам ръката и. В моята ръка. И държа едно малко глинено сиво
гърненце лъскаво и ласкаво - по скоро излъскано от ласките и по пътя до аерогарата.
- Това е от Чили казва. И се усмихва, е на добър път и те чакаме обратно.
Така и стана дойдох и сърцето ми остана в тия зелени полета на Мюнстерланд завинаги. А в сърцето ми се настани наред с майка ми и Фрау Зайтер.
Пред очите ми е това сиво гърненце. И до сега седи в бюфета ни в хола в София.
Днес обаче повече ми се привижда като урна. Урничка.
И ходих до Чили по пътя на Хумболт и се връщах пак при нея и при майка ми.
До тази луда 2007 в която и двете си тръгнаха и останах сирак – пълен сирак.
И се готвя и си мисля, с какво вече ще представя пред Него, и Тях когато се срещнем Там.

И се сещам. Ужас. Беше отдавна 1972 г. Май. Едно момиче така ме порази че всичко спря за мен тогава. Гледах го и го изпивах. И сам се опивах. Потъвах в него и се изгубвах изгорял от обич и като пепел вятърът ме поемаше и отвяваше. Изведнъж не знам какво ми хрумна. И аз тогава свърнах с нея до Оландовци - 14/1 парцел и поседнахме заедно за малко, за да я представя на най-близките ми хора и да знае къде да ме търси после. Но така стана, че тя не си тръгна и пожела и тя да смеси съдбата си с тези от14/1. Катя. С която делим всичко от 6.08.1972. Името и е написано на халката ми. И датата когато е хвърлена първата атомна бомба над Хирошима. Тогава ни беше сватбата.

Фрау Зейтер. И посещението на Гробището в Кьолн и вазичката урна.
Нали разбираш ужасяващата връзка. Но още по шокиращо е как, как, как така аз с всичките си фибри почувствах, че нещо се е случило с нея.
Е затова, науката си е наука, а това тук другото е друго Петя!
Или както е в онази реклама любимия ми Попандов:
- Ти тия неща остави на нас!

Е ти опра пешкира,
а аз тръгвам за работа, че стана след обяд. И ще ме убият буквално и жалко за,
Милчо

ПП. –Д-р Цветков, Това на нищо не прилича! Какво сте написали тук?
Колко пъти ще Ви повтарям, трябва 7 пъти да преписвате един текст
преди да ми го показвате. И един начинаещ студент би се справил
по-добре от Вас.
-ОК Фрау Зайтер, свеждам очи надолу засрамен. И прибирам текста.

Така, че извинявяйте ако има нещо. Това ми е първия разказ, е не е разказ а част от мен, от живота ми. От тоя живот!
Милчо КИРИЛОВ