автор: pastirka

Усмихна се до мене в миг съдбата,
но някой каза, че е върде късно.
Прегърнах доверчиво свойто лято,
а злобата като змия просъска.

В душата си закичих стрък надежда,
но някой каза, че съм полудяла.
Забраната кръстоса гневно вежди,
а аз потънах в лятото си цяла.

И чувствата ми пламнаха отново,
но някой каза: Няма да го бъде!
Свистяха думите като прокоба,
а аз извиках: Ти ли ще ме съдиш?

Завистникът тогава се нервира,
замери с кал на лятото сърцето.
Но обичта, която в мен извира,
прости. И пак за мене лято свети!