автор: meiia

Ти не си ми посока.
Ти не си оправдание
за падането от високо,
за неизпълнимите обещания.
Аз сама те проводих
до сърцето,безпътното.
И в това голо безводие
те засях като лилия
всред водите ни,мътните.
Ти не си ми предателство.
Аз сама се предадох
на глупавите доказателства
за любов.Сега нека да
те губя и страдам.
Нека виждам по тъмно
как си тръгваш нестигнал
голотата ми.И без нея ще съмне,
дори смелост да не достигне.
Ти не си ми безгрешие.
Но и грешка не си ми.
Като петно си от зрели череши
и като грешно дадено име.
И не мога да забравя вкуса ти,
оня вкус,невкусен от устните,
като гейзер излели смеха ти
и омая от думи изкусни.
Ти не си ми поквара.А вяра.
След тебе всяка клетка е истина,
твърде ранна,за да бъде повярвана.
Ти си в нея.А аз съм измислена.