автор: Sardis

Тя знае, колко се дразниш, че непрекъснато ходи с панталони. Знае, как искаш да я видиш с пола и високи токчета. “За какво са ти тези хубави крака, като непрекъснато ги криеш?” – казваш и за да ти направи удоволствие тя най-накрая се съгласи да отидете в онзи скъпарски магазин и да й купиш рокля.
На нея не й трябва рокля. Тябва й един час с теб, за да нахрани душата си. За да има какво да си спомня и за какво да мечтае. В дългите дни, когато не се виждате. Ти каза ”6 часа в магазина!” и тя, която вечно закъснява, е там в 6 без 10. Естествено, че те няма. И тя естествено знае, че ще закъснееш. Мрази да чака. Но това не се отнася за теб. Колко неща в нея вече не се отнасят за теб... Продавачките учтиво я попитаха какво желае. И да им каже – няма да й го дадат. Просто не могат. Каза им, че ще избира рокля. Те започнаха да я разпитват за цвят, дължина... Помоли ги да да не бързат, защото ще изчака един човек, с когото заедно ще я избират. Един човек... ама че тъпо. Но как да те нарича?... Приятел? – ти за нея си повече от приятел. Любовник? Тази дума има тежккия подтекст на грях. Тя не мисли, че да те обича е грешно. Тежко – да, но не и грешно. Предложиха й да седне в удобно кресло. Тя се заслуша в разговора на продавачките – врели – некипели. Сладко чуроликащи мацки, кокетно жестикулиращи и въртящи очи. Тя не беше този тип. Загледа се през витрината навън. Всички хора бързаха. Там някъде бързаш и ти. Бързаш за нея. Тази мисъл я направи толкова ... окрилена..., че тя за пореден път осъзна, че няма значение дали ще те чака минути или часове. С теб тя се научи да чака. Часът е 6 и 20. Още те няма. Чака. Около нея висят стотици парцалки. “Защо не разгледате?” – питат я. “Няма нужда” – отговаря. Не й пука в какво ще я облечеш. По-важно е да продължаваш да искаш да я събличаш. Припряно и задъхано като хишник или нежно, бавно и леко, като че никога няма да свършиш. Предложиха й кафе. По това време си е направо лудост, но тя прие. Поднесоха й го. Ухае като тялото й. Дали се сещаш за това, когато пиеш кафе? Тя държеше чашата в ръка. И се наслаждаваше на топлината й. Изпадна в своето съзерцание, когато сърцето й забиваше с ритъмът на твоето име. В един миг ръката й трепна. Тази реакциа й бе донесла толкова заляти дрехи... И сега се случи. Кафе се плисна върху бялата й рокля и опари гърдите й. Изохка, продавачките се втурнаха да й помагат. Поеха чашата, подадоха й салфетка. Петното бе гадно. Предложиха й да влезе в пробната, където на малка мивка да го запере. Роклята бе толкова ефирна, времето бе топло, след минути щеше да е суха. Послуша ги. Влезе, дръпна малкото дзипче и белия облак се свлече в краката й. След малко петното бе изпрано. Но тя трябваше да остане така, почти гола, докато изсъхне. Пробната бе просторна, цялата в огледала. Имаше и удобно кресло. Седна там. Виждаше се отврет. Бельото й бе непокътнато. “Бяла пуканка” обичаш да я наричаш, “ще те схрускам”. Къде си?..., дявол знае... Прозвънна звънчето на вратата на магазина - някой влезе. Ти ли си? Сърцето й заблъска лудо. Тих шепот, отметната завеса, влизаш задъхан. Няма здравей, идваш до нея, слагаш топла ръка на голата й талията и казваш “Нямам много време. След 30 минути ще пътувам. Утре сутрин имам важна среща в ... тя даже не чу къде... Ще ме вземат от ъгала. Избра ли си нещо?” Да, това си ти. Ти си. Идваш като гръм, връхлиташ като ураган, готов, решен, обмислил всичко. “Не” казва тя. Ти си недоволен. Даже си ядосан. Тя те погалва по лицето. Стои до теб по бельо. Не я ли виждаш? “Не се ядосвай, мило, не ми трябва друга рокля. Ето, днес съм облякла любимата ти... Нека отидем за малко вкъщи...” “Трябва ти!” – казваш. И викваш на продавачките “Дайте всичко най-хубаво нейния размер”. След секунди едната влиза с щендер с много рокли. Ти ги оглеждаш набързо, избираш 4-5 и й нареждаш да ги облече. Сълзите й са на очите. Взема ги и почва да облича. Сядаш в креслото. Звъни ти телефона и ти започваш безкрайните си разговори. След всяка рокля правиш съответната физеономия – “става” –“ нестава”. И говориш, говориш...нервен, напрегнат... Накрая казваш “Харесваш ми с черната”. Тя изобщо не знае какво е обличала. “Няма да се облека в черно” – казва. Така и не запомни, че тя не носи черно. Ядосан си, притеснен си, телефонът ти пак звъни, вдигаш и викваш “След малко!” и затваряш. Отново искаш да огрееш навсякъде, отново искаш да свършиш всичко, и всички да са доволни. Дишаш тежко. Тя идва по бельо, застава пред теб на колене между краката ти. Ти държиш с длани лицето си. Не си на себе си. “Вземи каквото искаш и да се свърши” едва прошепваш. “Не мога – казва тя- не ми го даваш.” Отваряш очи, протягаш ръка, заравяш пръсти в косите на тила й. “Липсваш ми.” едва ти казва и й се иска да изчезне. Защо не може да те разкара и да се свърши. Или защо ти не го направиш и да я освободиш? “Не издържам вече...” – казваш, навеждаш се и я целуваш нежно и леко по бузата като дете. Дланта й е на лицето ти. Нежно те докосва. Прошепва ти : “Не заминавай. Остани при мен тази нощ. Искам те. Тялото ми, сърцето ми копнеят за теб. Искам да погаля всяка част от теб, искам да взривиш всяка част от мен. Гладна съм за докосването ти, за гласът ти, за ароматът ти... Искам да те приспя, искам да те галя в съня ти, искам с милувки да те събудя... Остани при мен...” Въздишаш, тежи ти... Пак звъни телефонът ти. Колко го мрази... Вдигаш и отговаряш с твоето уморено, тихо “да”, което тя обожава. Тишина, после “Добре”, затваряш, поглеждаш я и казваш “Тръгването се отлага с час”. Поемаш дъх и се готвиш да й обясниш, колко много искаш да останеш, но как трябва да отпътувате сега, защото трябва да обсъдите нещо важно по време на пътуването за да сте готови за утре... Тя те изпреварва, прошепва ти “Знам всичко. Не говори.” Очите й са пълни със сълзи. Целува те, разхлабва вратовръзката ти, маха я. Разкопчава ризата ти, разголва гърдите ти. Слага лицето си до сърцето ти – то тупти на пръсване. “Успокой се – казва – успокой се... Всичко е наред.” Леко се отпускаш. Галиш я по косата. Пръстите й шарят по гърдите ти. Целувките й са базкрай. Езикът й си играе със зърната ти. Мокри ги. Ще се отдръпне на милиметри и ще вдиша в тях. Ще настръхнат. Не ти е много приятно, но не искаш да спира. Поглеждаш в отражението в огледалото зад нея. Виждаш вълните на косата й, разпиляна по гърба. Виждаш гърбът й и стегнатото дупе. Тя те обгърща те с ръце, чува учестеният ти дъх. Целува те и те ближа там, където хората имат гъдел. Леко те хапе. Гърдите й се трият в теб. Зърната й са настръхнали вече и пробождат дантелата на бельото й. Мушваш ръка и ги вадиш над плата. Повдига се така, че с тях да докосне твоите. Притиска се топло и нежно и обсипва вратът ти с целувки. Поглежда те в очите и ти казва “Кажи ми...”. Познаваш я. Знаеш какво иска. Иска да й кажеш първото нещо, което ти идва на ум сега... “Какво правиш с мен?”- питаш. “Това е копнежът ми по теб” - ти казва. Плъзга ръцете си надолу, впива поглед в токата на колана ти, поглежда те с влажни очи. Не вярваш, че ще го направи? “Ти си мой сега. Ще взема от теб всичко, което поискам тук и сега, и нищо не може да ме спре.” Разкопчава те леко и бързо. След миг си без панталон. П ти спи. Тя обича да те започва от нула. Поема го с горещите си устни. Поема го целия. С езика си го разхожда в цялата си уста. Вкопчваш ръце във фотьойла. Отмяташ главата си назад обезумял от мисълта къде си и какво се случва. Мислиш си, че тя не е особено внимателна, случва се да усетиш зъбките й, но кой знае как не ти причинява болка. П ти расте в нея. Тя го хваща с ръка в основата, защото само с уста вече не може да го владее. Топлият й език трепти и разтваря гънките ти. Облизва главичката и търси малкото отворче, в което като че ли опитва да проникне. Топлата й ръка, плътно обгърнала П ти започва също леко да се движи. С кутрето и безименния пръст нежно драска нещата под П ти. Ти искаш да видиш очите й в този миг. Вдигаш глава и я поглеждаш. Лицето й е скрито зад завеса от къдрици. “Искам да те видя” прошепваш с морен глас. Знаеш, че това няма да й хареса. Тя така и не преодоля неудобството си от това да я гледаш така. Тя те чу, но единстваната й реакция бе да те засмуче така, че почти те заболява. Тогава ти се заемаш сам да събереш облакът от коса. Виждаш лицето й, сочните й устни, обгърнали П ти и усещаш как движенията й са в синхрон с ритъмът на сърцето ти. Вижда как влага се стича от ъгълчетата на устата й и осъзнаваш, че с пръстите на другата и ръка са изместили малкото парченце плат на прашките й и са потънали в собствене й плът. Чуваш я да стене. Имаш чувството, че всеки момент ще се взривиш, но този миг така и не идва. Изведнъж тя прави един последен тласък и е отдръпва от теб. Става права. Чувстваш се леко смешен – задъхан, гол и мокър от целувките й. Тя те прекрачва с дългите си крака, присяда леко над теб, измества прашките си на страни и помагйки си с ръка насочва П ти към себе си. Позволява ти да влезеш малко. Ти усещаш, че е тясна. Това винаги ти се струва странно, при положение, че знаеш как се е случвало бясно да я чукаш и тя се е отпускала така, че почти преставаш да я усещаш. Но сега е тясна. Дори много. Движенията й са плавни, допуска те в себе си на тласъци, по-дълбоко, по-дълбоко... Движи се като изкусна танцьорка. Държиш стегнатите й бедра, които трептят от напрежението в нея. Гърдите и се полюшват пред лицето ти. Надигаш се и я целуваш. Подхващаш едната гърда и я насочвеш към устата си. С език облизваш настръхналото й зарно. Знаеш, че тя обича да те вижда да го правиш. С другата си ръка галиш другото. Скоро възбудата в нея ще притъпи сетивата й. Ще трябва да станеш по-груб. Готов си да го направиш. Движенията на таза й стават резки и отривисти като камшични удари. Тя търси ръцете ти, улавя ги и ги използва за опора за движениата си. Завърта се леко, повдига се и се смъква. Докато в един момент толкова полудява, че се притиска върху теб и ти усещаш как достигаш до дъното й. Тя търси своята прословута сладка болка и ти й я даваш. “Искам да ме чукаш...” прошепва тя и знаеш как трябва да продължиш. Нареждаш й тихо “Стани”. Тя с неудоволствие те пуска да излезеш и става. Гледа те с влажни, умоляващи очи. Изправяш се зад нея пред огледалата. Виждаш я отврет, чуваш сърцето й как тупти. “Какво искаш, мило?” я питаш, не защото не знаеш, а просто защото искаш да чуеш как те моли. “Искам да ме чукаш...” повтаря тя. “Как да го направя, мило?”-продължаваш да я дрязниш. Чудиш се, защо все още се притеснява да говори за това. Толкова е разнолика, като отраженията си в огледалата тук. Лоша и добра, дръзка и срамежлива, красива и скучна, студена и пламенна... Понякога наистина я мразиш, понякога я обожаваш. После питаш пак “Кажи ми как да те чукам?”. Тя застава на колене на фотьола и се навежда. Обръща глава към теб, поглежда те с жадни очи и прошепва “Така.” Не ти трябва повече да те кани. Заставаш прав зад нея, хващаш я за дупето, пръстите ти се впиват в плътта й и остават следи. Пронизваш я. Притискаш се дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко. Знаеш, че я боли, тя стене. Стенеш и ти. Тласъците ти са силни. Виждаш в огледалата люлеещите й се гърди. Стиснатите й очи, от които се стичат сълзи. Възмезден си за всичи безсъници, които тя ти носи. И си казваш “Проклета да си – благословена да си!”. Скоро преставаш да виждаш и чуваш. Светът изчезва – има ви само вас – две тела в едно. Кожата и пари, сърцето й бие в ритъма на твоето. Конвулсии разтърсват телата ви, ти се навеждаш, прегръщаш я и избухваш в нея. Усещаш как соковете й проникват в теб, а твоите - в нея. В един дълъг миг. Много дълъг миг.
Оставате прегърнати докато п. ти сам излезе от тялото й. Тя се свива на кълбо и остава тиха там. През това време ти се обличаш. Готов си, а тя още не мърда. Клякаш до нея. Отмяташ косите от лицето й. “Мило...” казваш. “Знам” отговаря тя с пресипнал глас и бавно става. Прибира пламналите си гърдите в дантелите, оправя прашките и се пресяга за роклята. Заставаш на пътя на ръката й я прегъщаш. Прошепваш в ухото й “Като се върна ще дойда при теб за два дни. Искаш ли?” Тя знае, че това няма да стане. Но не прави сцена. Просто отговаря с да. С леки движения облича бялата си рокля, оправя се, разтърсва коси и е готова. “Коя рокля вземаме?” питаш. “Никоя” отговаря тя и тръгва напред. Не ти се спори, а и времето ви е изтекло. Тя излиза първа, продавачките не казат нищо. “Довиждане” е всичко, което се чува. На улицата продават цветя. Тя пожелава да й купиш фрезии. Разделяте се без прегръдка и целувка. На любовницата тези неща не й се полагат. Ти отнсяш със себе си топлината на тялото й и потръпваш всеки път щом ти замиришеше на кафе. Тя отнася фрезиите, стичащите се от нея твои сокове и ароматът на парфюмът ти. И спомен, който да нищи. До следващият път.