автор: Elven

Мина не мина време и тя се разболя. Точно така както искаше и както трябваше да се случи, защото на глупостите трябва да се слага край… най- вече на нощното плуване. Беше нещо като гнойна ангина. И все пак глупостите никога нямат край, нали.
В апартамента до морето тя се чувстваше вече по- добре. Лежеше дивана по корем и лявата и ръка падаше на земята, а с другата беше прегърнала възглавницата.
- Слънцето е хубаво нещо… но само когато не е горещо. Тогава то е просто онова, което прави снега толкова бял, а въздуха толкова по- свеж… естествено това са глупости… това е само внушение…
Прибра ръцете си и се опита да се изправи, но пак легна.
- Ами за какво да ставам? Нека си лежа…
Цялата къща беше тиха тогава. Само от един отворен прозорец влизаше чист въздух и малко шумни звуци, които разваляха всичко. Камиони минаваха по малката улица… и една група момчета също. Едно дете плачеше, а строителите на една сграда в близост до блока на Елт псуваха, че било много студено и не можело да се работи. А времето за Елт беше прохладно и приятно. Земята беше покрита със сняг, а слънцето грееше… точно както тя го искаше. И всички тези звуци не стигаха до душата й, защото още малко й оставаше да заспи. Но тя седеше и ги слушаше, гледаше стената пред нея и броеше гънките на тапета. В един момент примигна три пъти и се обърна с мъка по гръб и заспа.
През нощта се събуди и стана. Излезе на терасата, където беше хладно и обърна очи към небето, звездите и луната. Пое дълбоко въздух и се върна в стаята. След това седна на дивана, зави се от кръста на долу и пак започна да гледа стената.
- Защо не ми се спи? Ама много глупаво! Много!
На следващия ден все пак заспа и пак проспа целия ден. Като се събуди вечерта щеше да се изяде от яд. Не беше яла от доста време, защото тя щеше да повърне всяко изядено нещо. Ядеше нещо, но дори аз не помня какво точно беше. Кашляше доста често и искаше само едно нещо. Няколко часа преди той да й дойде на гости, на Елт й просветна нещо, което искаше да каже.
- Не ме гледай така, Ди… хората оздравяват.
- Добре.- каза той и седна до леглото. Бяха я преместили от дивана за един ден.- И все пак трябва да побързаш. Изтърваш зимата.
- Като карам гнойни ангини, обикновено излизат дълги около месец.
Тя седна в леглото и го погледна.
- Ти… си същият като всички, нали знаеш. Същият като всички останали.
Той не отговори нищо. Наведе глава, а когато я вдигна, погледна момичето и стана.
- Джон, чакай!- тя протегна ръка към него.- Трябваше да го разбера още в самото начало, защото вие можете да слушате, можете да чувате, можете да помните, но никога не мислите… по начина, по който аз мисля… по начина, по който аз искам хората да мислят над моите думи.
Тя отпусна ръката си и продължи отново така спокойно, като видя, че той я слуша спокойно:
- Защото за да ме разбереш трябва да мислиш като мен… като песимистите, като лудите пубертети, като тези, които ги е страх от хората. А ти не си такъв да ти се невиди! Ти си част от всички тях, нали! Това, че си ми приятел те прави съвсем малко по- различен… съвсем малко! Когато ти казвам нещо, което мисля, ти не го разбираш и само се чувствам по- зле, че някой друг го е чул и не го е разбрал както трябва да го разбере. И… е по- хубаво да не казваш нищо на никого. Не ти трябва хората да те разбират!
Тя го наричаше Ди, защото той толква много и напомняше на този анимационен герой. Сега той мълчеше като него, гледаше като него, сякаш нищо не чувства, но пък мисли доста неща. И все пак погледът на Джон не се промени. Той каза преди да излезе от стаята:
- Нали знаеш, че самотните хора са нещастни… желая ти щастие!
След като чу как вратата се затвори, Елт покри очите си с ръка. Айри изпрати Джон и след половин час, прекаран в разговори с него, той влезе в стаята на болната и намери сестра си в горе-посоченото положение. Тя каза:
- Айри… знаеш, че сестра ти е много глупаво същество. Защо не й го казваш по- честичко?
Елт не погледна брат си, но той все пак отговори:
- Страх ме е, че няма да ти се отрази добре.

***

След около още една седмица боледуване Елт остана сама и стана от леглото. Облече се и излезе. По средата на едни дълги стълби във входа тя се спря.
- Глупачката излиза до магазина да си купи носни кърпички…- каза тя.
В този момент в горната част на стълбите се пових аз и казах:
- Е? Какво пак стана?
- А, пак ли ти?- каза тя като се обърна към мен.
- Слаба си психически и не можеш да ме държиш повече. И тъй като все пак ме е грижа за теб… препоръчвам те да не ходиш никъде.
Тя ме погледна по такъв начин, че ме налегнаха мисли, че не съм нейн вътрешен глас. Тя беше по- глупава от мен. Като продължи да слиза по стълбите в един момент се спъна и падна. Целият ни живот мина пред очите ми и в следващият момент тя лежеше да края на стълбите. Аз не направих нищо.
- Елт?
Тя се опита да стане, но не успя… и остана да си лежи там.

'Сребърната Елт' [ книга втора - глава пета ]
05.10.2003

Пояснение: Тази глава се казва така, защото преди време чух, че Моцарт е писал всяко едно от произведенията си на един дъх без да се връща назад и без да ги поправя и променя.. та същото нещо направих и аз с тази глава. Елт също говори без да връща думите си назад.