автор: Caungardh

"Север е надолу" не е същинското заглавие на черновата. Реших да не го публикувам докато не завърша романа. Публикувам само първите пет глави:

- Север е надолу
- В орбита около "Рая". Непланувано преспиване.
- Ежедневие
- Смърт за тиранина. Ха, ха.
- "Всеки път, когато изглежда, че нещата се оправят, значи пропускаш нещо" или "един прекрасен ден".


Север е надолу

Когато се чувстваш сам, понякога е най-добре да се усамотиш. Точно това правеше Ян тази вечер - усамотяваше се. Облече вълненият си пуловер и коженото яке излезе от вкъщи и тръгна по "Негованка".
На двайсетина метра улицата се разклоняваше и десния и ръкав поемше към гората. Когато достигна първите дървета Ян спря. Беше му студено на ръцете и той придърпа ръкавите на пуловера си за да ги прикрие. Тук някъде трябваше да има пътека която навлиза в гората и той се заоглежда. Не беше идвал повече от година и мястото се беше променило. Тръгна покрай дърветата оглеждайки се за някаква пролука. Скоро пътеката сама изникна пред него и той пое по нея.
Докато вървеше през гората в главата му се блъскаха всякакви потискащи мисли и той спря да следи пътя. Просто следваше пътеката и се опитваше да прогони мислите. А те не спираха да валят. Тъкмо прогонеше една и друга заемаше мястото и. Някои просто рикошираха по стените на черепа му и се връщаха отново. Опита се да мисли за нещо хубаво но бързо отхвърли тази идея. Нищо хубаво нямаше.
Изведнъж всички лоши мисли изчезнаха вмигом. Единствената която сега обитаваше съзнанието му беше - КАШОНИ. Ян трескаво се заоглежда. Пред очите му се откриваше доста странна картина. Пътеката го беше извела на поляна а на поляната си стояха просто така подредени около стотина кашона. Гледката беше толкова неочаквана, че в първия момент не забеляза светлината.
Някой беше запалил огън. Кашоните пречеха на Ян да види но по всичко личеше че огънят е някъде към центъра на поляната. Ян се върна десетина метра назад по пътеката и отново бе в гората но прикритието на дърветата не го успокои. От адреналина чувствителността на сетивата му се изостри и той вече чуваше пукането на огъня. Беше застинал на мястото си в очакване да чуе човешки глас, но нощта оставаше призрачно тиха. Това го изплаши още повече. Ако тук някъде имаше хора, без да ги чува не можеше да знае къде са. А нищо не може да уплаши човек повече от неизвестността. Реши да не стои повече тук и продължи обратно по пътеката.
За разлика от идването си насам сега Ян следеше зорко околността. Тъмната гора започна сериозно да го плаши. На всеки десет крачки му се струваше че вижда човешка фигура сред дърветата. Проклинаше всеки звук който прави при движението си през гората. Беше изминал само петдесетина метра а вече едва се удържаше да не побегне. Имаше чувството че някой го следи, че са по петите му. Знаеше че това е от страха но чувството не му даваше мира. Напрягаше слуха си но можеше да чуе само собствените си стъпки и учестеното си дишане. Трябваше да спре и да се ослуша. Погледа му се спря на едно по-дебело дърво и той приклекна зад ствола му. За момент спря да диша и се ослуша. Вятърът не се усещаше но имаше достатъчно сили да съживи гората. Ян пое няколко глътки въздух и пак спря дишането си за да чува по-добре. Нищо. Една капка пот се плъзна по челото му, успя да преодолее веждата и се изля в окото му. Ян премигна и изтри с ръка потта си. Изправи се подпирайки се на дървото и пак тръгна обратно към града.
Когато пак излезе на "Негованка" вече се беше успокоил. От тук се виждаше дома му и той се загледа продължително. Не искаше да се връща. Не и сега. От доста време насам не му се беше случвало нищо интересно. Любопитството му се разпали. Случаят с кашоните беше доста интересен. А и онзи огън в гората - все някой трябваше да го угаси. Решението беше взето и връщане назад нямаше. Ян пое към кашоните.
Откакто Ян беше излязъл бяха минали само тридесетина минути но на него му се струваха часове. Вървеше обратно към мястото с кашоните и се опитваше да прогони поредната мисъл от главата си, този път тя бе само една, но затова пък много настойчива. Мисълта беше доста мъглява и с много разклонения но коренът и можеше да се определи с думите - грешка, голяма грешка и "абе май не трябва да се връщам".
Тъмнината и неизвестността продължаваха да го плашат но напред го водеше решимостта и любопитството. Комбинация която е затрила не един човешки живот но да се смята и че сега щеше да е така беше прекалено. Няколко кашона и огън в гората не звучат кой знае колко страшно все пак. Вярно че кашоните бяха доста но Ян реши да не придава на това особено значение.
Бледото оранжево сияние някъде пред него го предупреди, че вече наближава поляната на кашоните. Забави крачка, успокои дишането си и наостри слух.
Като се придвижваше напред внимателно следеше да не стъпи на някоя клонка или на нещо което може да издаде присъствието му. Когато пред погледа му бавно започнаха да се откриват първите кашони Ян спря и приклекна на пътеката. Искаше да види какво има в кашоните но за целта трябваше да се увери че наоколо няма никого. Заслуша се в пукота на огъня и този път от тази посока се дочу и още нещо. Звукът не можеше да се определи защото беше много слаб и неясен. Ян за пореден път затаи дъх и наостри слуха си но чуваше само неясни шумове.
Трябваше да се добере до този огън но все още не беше сигурен от къде да мине. Можеше да направи широк полукръг през гората, дърветата щяха да му осигурят добро прикритие но така рискуваше да го чуят. Едно е да вървиш по пътеката а съвсем друго да си проправяш път между дървета и храсти. Другото решение беше да тръгне през поляната като използва кашоните за прикритие и да се придвижва направо към целта си. Тъй като поляната му предлагаше по-тихо предвижване той се спря на втория вариант и тръгна срещу първата купчина кашони. Плана за придвижване беше вече в главата му. Поляната беше под наклон и Ян почти автоматично избра маршрут който го отведе нагоре. Кашоните осигуряваха идеално прикритие и скоро той ускори крачката си. Вървеше приклекнал от една купчина кашони до друга като на всяка спираше да се ослуша. Скоро шума от огъня се усили но от другия, страничния шум, нямаше и следа. Вече можеше да помирише пушека но все още не виждаше огъня. Погледна към поредната камара кашони. От там вече би трябвало да види пламъците. Беше на две крачки от заветната цел когато чу глас.
- Къде е бе Прокопе?
Ян се вцепени. Сърцето му щеше да изкочи или през задника или през устата му ако и двата отвора не се бяха стегнали до болка. Той се пребори някак с паниката и не побягна. Все още стоеше като закован когато втори глас отговори на първия.
- Не мога да разбера къде е севера бе Косьо.
- Където беше и вчера бе Прокопе. Нали вчера пак по тая карта го търсихме.
- Забравих си компаса бе Косьо, вчера го носех.
- Абе не помниш ли къде е север от вчера бе мамка му?
Ян се поокопити. Прокоп и Косьо, които и да бяха те, не звучаха много страшно. А и любопитството изля една ледена кофа с вода върху изгарящия го страх. Направи двете крачки до стената от кашони и леко надникна зад тях.
До огъня се бяха изправили двама мъже облечени в работни гащеризони. Единият от тях, по-дебелия, защото и двамата бяха дебели, държеше в ръцете си къс хартия което явно беше споменатата карта и Ян предположи че той е Прокоп. Изтри потта която отново бе избила по челото му и се приведе почти до земята като не изпускаше от поглед двамата мъже. Двамата гледаха в парчето хартия известно време без да казват нищо. Разстоянието не беше малко а и беше твърде тъмно но Ян успя да забележи че ръцете на Косьо трепят. За това пък Прокоп изглеждаше напълно спокоен, объркан но спокоен.
- Колко е часа? - попита Косьо.
Прокоп вяло надигна едната си ръка и отвърна:
- Дванайсет.
- За половин час няма да можем да се върнем и да вземе компаса?
Косьо изглеждаше доста изнервен, чешеше се нервно по брадата и се оглеждаше насам-натам.
- Надолу беше. - неочаквано повиши глас Прокоп.
- Какво?
- Север беше надолу, спомних си от вчера. Наклона е на север.
Ян видя как двамата мъже отново забиха глави в картата. След не повече от десетина секунди тръгнаха нанякъде. Ян реши да не ги изпуска от поглед и внимателно тръгна след тях. Извървя само десетина крачки защото мъжете се спряха пред едно дърво.
- Тука е. - каза Прокоп и се наведе към дървото.
Двамата започнаха да ровичкат из храсталаците, обрасли покрай дървото, и скоро Косьо, който ровичкаше значително по-усърдно, извика:
- Ето го!
Ян не можеше да види какво откриха двамата непознати, но явно те останаха доволни от намереното. Прокоп и Косьо бързо загасиха огъня и още по-бързо напуснаха поляната на кашоните. Ян тъкмо се чудеше дали да ги последва за да се увери че няма да се върнат когато чу звук на мотор. Тази машина не можеше да я сбърка човек - Газка. Това поне обясняваше как са се озовали кашоните тук. Сигурно тези двамата ги бяха докарали с Газката и ги бяха разтоварили на поляната. Ян се зачуди колко ли курса са им били нужни за да докарат всичките кашони. Не си отговори на този въпрос защото го тормозеше един по-важен. Какво имаше в тях?
Скоро захвърчаха парчета картон. Ян разкъсваше най-близкия кашон, както дете разкъсва опаковката на коледен подарък. Какво по дяволите имаше в тези кашони?
Когато първия кашон разкри съдържанието си Ян свъси вежди и възкликна на глас.
- Вино!?
В кашона бяха наредени други, по-малки, кашончета на които много ясно беше написано:
Асеновград
Мавруд
Червено сухо вино

Ян разкъса бързо най-горното кашонче и от него надникнаха гърлата на бутилките. Той взе една и я приближи към лицето си. По всичко личеше че е вино.
След като разкъса още няколко големи кашона и се увери че и тяхното съдържание е същото, въздъхна. Тайничко се беше надявал да е нещо друго, нещо по-интересно. Чувстваше се малко разочарован но осъзнаваше, че се беше надявал напразно. Какво толкова странно можеше да има в кашоните? Дори сега като се замислеше не можеше да си спомни какво е очаквал да намери. Преди всичко, нещо което да го изненада. Но трябваше да признае че виното го изненада, и то много. Стотина кашона с вино насред поляна в гората не е нещо което се среща всеки ден.
Погледна часовника си, беше дванадесет и двадесет. Изведнъж му стана студено. Тялото му вече възвръщаше нормалната си функционалност и след напрегнатите двадесетина минути отново започна да става чувствително към студа.
Искаше му се да остане за да види какво ще се случи с кашоните и дали тази нощ някой щеше да дойде за тях но страха в крайна сметка надделя и той пое обратно към пътечката по която беше дошъл.
Направи три-четири крачки но се спря. Върна се до кашона който беше разкъсал само преди минута и измъкна едно кашонче с вино. Тази вечер щеше да пие Мавруд.

В орбита около "Рая". Непланувано преспиване.

Кото Бан Ър стоеше в залата за конференции излежавайки се удобно на огромната кушетка до илюминатора. Конференции на кораба не се провеждаха и той беше превърнал залата в свой кабинет. Целия му живот беше преминал в тесните каюти на товарен кораб К112 и из теснотията в рудната база на Кот където беше роден, така че просторната зала му предлагаше комфортно разнообразие.
Кото имаше най-висок коефициент измежду цивилните капитани, което автоматично го включи в настоящата мисия. За първи път цивилен капитан поемаше управлението на боен кораб но това което правеше Кото особено горд беше че кораба е от "Пленените". Имаше само три такива в Свободната вселена и те бяха пленени от капитан Сороомбе Ър в историческата атака срещу "Пазачите на боговете" преди десет години. От тогава всички пилоти с коефициент над 2800 получаваха добавката Ър към името си. В ръцете си Кото държеше най-новите статистически данни получени от Съвета на човекоподобните. Цифрите които тъжно контрастираха на прозрачния екран накараха капитан Кото Бан Ър да затвори очи. Нарастването на населението скоро щеше да достигне "границата на Крусев" след което войната беше неизбежна. Предишните две не взеха достатъчно жертви а в такива случай статистиката е доказала че третата ще бъде страшна касапница. Кото отвори очи и погледна през илюминатора за да се увери че планетата е все още там. Протегна ръката си към нея сякаш да я погали. Ако всичко се наредеше добре това можеше да бъде новия му дом.
Кото стана от кушетката и сигнализира на помощник-капитана. След минута вратата на конферентната се отвори и през нея влезе капитан Сарт Ър. Още един факт който само допреди година щеше да е събитие - двама Ър на един кораб.
- Капитане. - изпъна се почетно Сарт.
Кото погледна към своя колега и веднага забеляза нервността в погледа му.
- Какво ще кажете за един обяд, помощник?
- С удоволствие капитане.
Двамата напуснаха залата и тръгнаха по тесния коридор който водеше към закусвалнята. Там беше единственото място където можеха да приказват без някой да разбере за плановете им. Всичко което ставаше на кораба се записваше но Кото беше намерил човек който да надхитри системата в този случай.
Коридора пред тях се разклони на две и те поеха надясно. Входа на закусвалнята вече се виждаше и двамата несъзнателно ускориха крачката си.
Закусвалнята беше тясна и можеше да побере само десетина души. При влизането на двамата капитани присъстващите започнаха да се изнизват като по сигнал. Само в дъното остана един който бавно отпиваше от кафявата течност в чашата си. Двамата Ър почти припряно се настаниха при него и кимнаха за поздрав. Чак когато той отвърна на поздрава им Кото се обърна към помощника си.
- Казвай.
Сарт не се поколеба и започна поредния си доклад.
- Първата пратка е вече на място. От товарния само чакат твоята заповед и ще пратят един носач да я вземе.
Докато говореше ръцете на Сарт видимо трепереха. Кото го разбираше. Подобна контрабанда можеше да им струва живота. Ако успееха обаче скоро щяха да опитат естествена храна за първи път в живота си. Привилегия която имаха само тези от Съвета на видовете.
- Успокой се Сарт. - каза му Кото. - Каква е пратката?
- Алкохол. - почти прошепна Сарт. - Натурален.
- Алкохол! - в един глас възкликнаха двамата му слушатели.
Сарт започна да кима, беше развълнуван до такава степен, че Кото се съмняваше в способността му да говори. Все пак Сарт се успокои и продължи.
- Кога ще действаме? Кото от теб зависи.
Кото се обърна към Инженера. Истинското му име беше Сито Пач но всички които го познаваха, поне толкова добре като Кото, му викаха Инженера. Затриването на закусвалнята и всичко което ставаше в нея от архивите на корабния дневник беше работа на Сито.
- Всъщност зависи от Инженера - каза Кото - Какво ще кажеш Пач, ще можеш ли да промъкнеш един носач така че корабния дневник да не разбере.
- За една чаша от оня алкохол мога и самият корабен дневник да изнеса от тук и да го сменя с друг, без никой да разбере - усмихна се Пач - само кажете кога.
- Добре тогава. - каза Кото - след два часа носач номер 5 ще излети от кораба и ще се върне тук с товара точно в 18:00.
- Що се отнася до корабния дневник, носач номер 5 така и няма да излети - усмихна се още веднъж Инженера и излезе от закусвалнята.
- Какво става с нашият инспектор? - попита Кото - Явно се справя добре засега.
- При последната връзка каза че планетата е повече отколкото сме очаквали и че втората пратка вече е уредена.
- Какво ще бъде този път?
- Плодове. - почти прошепна Сарт - Истински плодове, представяш ли си?
Кото си представяше но все още му беше трудно да повярва. Толкова невероятни неща му се случиха накуп, че му беше трудно да ги осмисли всичките. Само това че се измъкна от Свободната вселена и сега беше във владенията на Пазачите беше достатъчно невероятно за да го изкара от равновесие.
- Нас не можаха да ни опазят нали Сарт. Измъкнахме се и сега сме тук, пред една планета пълна с живот, плодове и чудеса. Ако планът ми успее ние ще сме сред първите заселници на този рай.
- Може дори да станем Съветници Кото.
- Може Сарт, може. Дано само инспекторите да не приключат по-рано от заплануваното за да можем да пренесем повече дефицитни стоки на борда.

Първото впечатление на инспекторите от планетата беше че е населена от човекоподобни. Инспектори Шмит и Розенбаум, това не бяха истинските им имена, имаха на разположение две седмици за инспектиране на планетата. Но и двата дена които бяха прекарали бяха достатъчни за да разберат че мястото е истински рай. Разбира се нито Шмит нито Розенбаум мислеха да прекратят престоя си тук просто защото инспекцията беше ненужна. Скоро двамата захвърлиха уредите и оборудването си и се потопиха в новият свят.
Храната беше първото нещо което ги плени и инспекторите бързо се пристрастиха към нея. Златото тук се ценеше високо така че с проводниците от една печка на кораба те бяха напълно осигурени материално.

- Някой да вземе ножа от Решу за бога. - молеше се Ян но знаеше че никой няма да се приближи към Решу когато в ръцете му има нож.
- Покажи му какво можеш Решо. - заливаше се от смях Даниел.
- Остави ножа Решо. - продължаваше напразно Ян - Даниеле не се смей видях те че ти му го натика в ръцете.
Решу размахваше ножа с усмивка на уста и нямаше никакво намерение да го пуска. Златьо и Емил също се хихикаха отстрани и Ян остана единствения на когото не му беше забавно.
- Няма да го изпусна бе. - хилеше се Решу размахвайки ножа.
На всички им беше ясно обаче че Решу ще изпусне ножа, защото всеки път го правеше. Беше се превърнало в ритуал да дадеш на Решу остър предмет и да го насъскаш по някого, най-често това се оказваше Ян.
- Решо, знаеш че си непохватен и че ще го изпуснеш този нож. - опита се да го вразуми Ян но бързо осъзна грешката си.
Решу явно решен да докаже че не е непохватен започна да усложнява репертоара си от режещи движения. Ян видя как погледа на приятеля му се съсредоточи и разбра че сега е момента да се премести незабелязано встрани. Емо и Златимир откъснаха очи от огъня, над който запържваха малко гъби, за да видят развръзката. Даниел който беше по-близо продължаваше да наблюдава "представлението" затаил дъх преди големия финал. Изведнъж ножа се стрелна от ръката на Решу прелетя през мястото което Ян благоразумно бе освободил само преди секунди и се изгуби някъде из шубраците. Решу разбира се последен разбра че е изпуснал ножа и беше единственият учуден от случилото се.
- Върви да ми намериш ножа сега и мирясай.
- Оле Ян извинявай не знам как го изпуснах.
- Както миналият път бе Решо. Върви да го донесеш сега.
Решо се шмугна в храсталаците и започна да търси ножа на Ян.
- И да го намериш - провикна се Ян след него - че ми е подарък от едни приятели.
Решу разбира се знаеше това, защото той беше един от тези приятели. Останалите също бяха тук - поляната на кашоните. След вчерашното си приключение Ян беше решил да организира една експедиция която да разследва случаят с кашоните и сега на поляната бяха единствените хора които можеха да стигнат до дъното на тази история. По скоро единствените които биха проявили интерес.
Бяха запалили огън върху останките от вчерашния, този на Прокоп и Косьо. Ян се приближи за да види как върви приготвянето на храната. Златьо пак беше донесъл от консервираните манатарки и Ян остави обонянието си да се наслади на аромата. Месестите гъби бяха твърде много, за малкият зелен тиган над огъня, което правеше разбъркването им истинско изпитание за двамата "готвачи". Въпреки всичко нито една гъба не изпълзя от тигана под синхронизираните им движения.
По едно време Здрач забеляза как Решу изникна от напълно противоположната посока на онази в която беше изчезнал и закрачи с непогрешимият си неравномерен тръс към тях.
- Решо, намери ли ми ножа бе?
Решу държеше нещо пред очите си и го разглеждаше захласнато. Даниел също забеляза приближаването на дребничкия си Приятел и извика:
- Ти не беше ли от другата страна бе Решо?
Решо надигна глава и сякаш чак сега разбра че се е върнал на поляната.
- Намерих нещо! - извика той.
- Нещо? Какво стана с ножа ми?
- Не можах да го намеря.
- Как така не можа да го намериш бе Решо? - вдигна ръце Ян.
Това накара останалите да се разсмеят отново.
- Той падна от другата страна на поляната бе Решо - хилеше се Емо докато изсипваше гъбите в малки пластмасови чинии за излет.
- Намерих нещо! - повтори Решу.
Ян пръв тръгна да го посрещне, защото Решу, докато разглеждаше каквото и да беше намерил, явно нямаше контрол над маршрута по който вървеше. Ян имаше чувството че ако никой не го посрещне, Решу пак ще се залута из храсталака.
- Я да видя какво намери бе Решо.
Скоро всички се скупчиха около него за да видят находката.
- Прилича на медна тел.
- Много е светла за медна тел.
- По скоро е златна.
Спора какво точно е намерил Решу продължи няколко минути. И понеже обекта приличаше най-много на топче от дебела златна тел, колкото и странно да беше това, всички го приеха за такова.
- Голямо е колкото топче за тенис на маса - каза Златьо - и доста тежко при това.
На Ян изведнъж му просветна. В съзнанието му се върна момента от миналата вечер, когато двамата мъже се лутаха и търсеха нещо из гората, като използваха за целта някаква карта.
- Онези двамата вчера точно това са търсели.
Всички вече знаеха историята с кашоните така че разбраха за какво става дума.
- Нали каза че са го намерили. Не може да е това. - каза Даниел.
- Това е друго разбира се. - настоя Ян - Онова което намериха онези двамата вчера сигурно също е било злато. Това което намерихме ние може да си го потърсят тази вечер.
- Някой им плаща в злато. - предположи Емо.
- Да - каза Ян - някой плаща в злато на двама хамали за да мъкнат кашони с вино на тази поляна насред гората. И сега ми кажете че това не е странно.
Даниел пръв излезе от унеса който беше причинен от странните обстоятелства седна на одеалото близо до огъня и каза:
- Е поне знаем какво ще правим тази вечер нали?
- Първо ще изядем гъбите - каза Ян - после ще угасим огъня и ще преместим лагера в гората. А и щях да забравя - Ян се обърна към Решу и продължи - върни златото там където го намери.
- Ама защо?
Ян прочете учудването в очите на приятелите си и побърза да им обясни.
- Защото ако златото е за онези двамата и те не го намерят може така и да не разберем какво става а можем и да си навлечем ненужни неприятности. Ако пък златото не е за тях можем спокойно пак да си го вземем.
Ян направи кратка пауза за да види дали някой ще възрази и след като никой не го направи продължи:
- Хайде Решо върни го там откъдето го взе.
Решу се позамисли и Ян предположи че ориентацията на приятеля му или по-скоро липсата и може да провалят всичко.
- Златьо и Емо ще ти помогнат да намериш мястото.
Скоро Решу отново се клатушкаше към гората а след него Емо и Златьо, които вече бяха приели нещата на сериозно, безуспешно се опитваха да уловят ритъма му.
Когато тримата се скриха от погледа му Ян се обърна към Даниел.
- Сега като се замисля, онези могат да се появят всеки момент. Дай да преместим лагера още сега.
- Още е едва обяд мислиш ли че ще дойдат толкова рано?
- Толкова много кашони. - замислено каза Ян. - Колко ли време им е отнело за да ги разтоварят. Още повече че Газката беше само една и ще трябва да направят доста курсове за да докарат всичко до тук. Ако изобщо дойдат днес, сигурно ще е всеки момент.
Даниел се съгласи и двамата веднага се захванаха да търсят ново място за лагера. След кратки съвещания избраха един обрасъл с храсталаци хълм който предоставяше добър изглед към поляната и добро прикритие за самия лагер. Скоро Златьо, Емил и Решу се завърнаха, съобщавайки за успешно завършената мисия, и се присъединиха в преместването на багажа. Не повече от десет минути отне на петимата приятели да се установят на новото място. Емо раздаде чиниите с гъби които беше напълнил по-рано при огъня и всички започнаха да обядват. Нов огън не запалиха разбира се, защото това би ги издало.
Още не бяха привършили с яденето когато в далечината се дочу шум. Първо слаб и едва различим на фона на шумящите дървета но след това се усили достатъчно за да могат да го разпознаят категорично. Газката.
Въпреки че я бяха очаквали Газката успя да ги хване неподготвени. Ян разбра че чак сега приятелите му наистина повярваха на историята с кашоните в цялата и странност. Петимата налягаха върху тревата и загледаха ставащото долу на поляната.
Газката спря и от нея бързо излязоха двама мъже.
Даниел се обърна към Ян и го попита:
- Те ли са?
- Те са - отвърна той.
Сега на дневна светлина Ян имаше възможност да огледа мъжете. Единият беше почти плешив и темето му мазно проблясваше изпод рядката коса чиито цвят беше трудно да се определи. Имаше къси дебели ръце, пълно лице на което се бяха издули две зачервени бузи и огромен корем който висеше почти до колената му. Другият беше малко по-слаб, косата му беше гъста много сплъстена и с цвят на пепел.
По-слабия, който Ян свързваше с името Косьо, се качи в каросерията на синята газката покрита с зелен брезент и започна да хвърля малки кашончета с цвят на канела към Прокоп който от своя страна ги подреждаше на земята.
- Кашоните са по-малки от миналия път - прошепна Ян. - Не мога да видя добре какво пише на тях.
Скоро дебелаците привършиха с разтоварването и подкараха Газката на някъде, явно да заредят за още един курс. Когато звукът от отдалечаващата се Газка заглъхна съвсем петимата приятели напуснаха скривалището си и слязоха при кашоните. Щампата на всеки от тях гласеше:
. . . . . .Ябълки . . . . . . . . . .
Когато Прокоп и Косьо паркираха Газката на горската поляна за десети път вече беше почнало да се стъмва. Даниел мърмореше че е огладнял, Емо и Златьо се оплакваха от студа, който ставаше все по-осезаем с напредването на вечерта, Решу го беше ухапало някакво насекомо и кракът му започна да се подува а на Ян му се сереше. Цялата мистерия около доставките на ябълки в гората скоро избледня и на нейно място се настани умората и студа. Хамалите които за шест часа бяха разтоварили около хиляда кашончета продължаваха с курсовете си, всеки от които им отнемаше между тридесет-четиридесет минути плюс разтоварването.
Обезсърчените приятели решиха да напуснат сцената за да се върнат чак за интересната част.
- Да се срещнем пред дома в единайсет - предложи Ян.
- Добре - съгласи се пръв Даниел - ама си носи бинокъла този път.
- Дано да си струва. - промърмори Златьо. - Аз започнах да се чудя дали да се върна. Не можете ли утре просто да ми кажете какво е станало. Толкова късно няма рейсове и ...
- Да - прекъсна го Емо - и аз мисля че за тази вечер ми стига.
- Добре, добре, стана ми ясно. - шумно издиша Ян. - Тази вечер ще се върнем само ние с Даниел.
- И аз ще дойда. - намеси се пъргаво Решу.
- Решо, я си виж крака. Мисля че точно ти трябва да си стоиш у вас тази вечер. Не се притеснявай, утре с Даниел ще ви разкажем всичко. Хайде да се омитаме оттука, че ми се сере.

Шест часа по-късно Ян Здрач и Даниел Каличков вече бяха заели стратегическите си места в храсталака и чакаха нещо да се случи. Поляната вече беше отрупана с около три хиляди кашончета с ябълки и двамата нямаха търпение да видят кой е получателят на странната пратка.
Ян извади бинокъла от калъфа и заоглежда околността.
- Много е тъмно не мога да видя нищо. - каза той.
- Дай ми го.
Даниел грабна бинокъла и на свой ред се загледа в мрака.
- Тази тишина не те ли плаши? - попита го Ян.
- Поне няма писъци. - отговори той без да сваля бинокъла от очите си.
- Засега. - отвърна му Ян.
- Искаш да кажеш че след малко ние може да запищим?
- Не. - усмихна се Ян. - Може и да не е след малко.
Даниел на свой ред се усмихна. Бинокъла все още беше на очите му но Ян се съмняваше че приятелят му вижда нещо в тази тъмница.
- Знаеш ли какво? - замислено каза Даниел. - Докато бях у дома се сетих за нещо странно. Защо онези двамата шишковци започват да търсят златото, или каквото там търсят с онази карта, чак след като са разтоварили всичко. Имам предвид не е ли по-логично да го потърсят още при първия си курс. Още повече че да го намерят по светло ще е доста по-лесна задача от това да се лутат в тъмното.
- Мамка му! - възкликна Ян. - Не се бях сетил за това. Може просто да са много тъпи, въпреки че не ми се вярва да е това. Не знам.
Даниел продължи като чешеше гъстата си брада, както правеше винаги когато се замисли върху нещо интересно.
- Значи те товарят Газката, с колко, с около стотина кашона ябълки, после ги докарват тук, което им отнема около двайсет-двайсет и пет минути, разтоварват ги и после се връщат за още един курс. Това се повтаря от дванайсет на обяд до колко, да кажем до десет, а може да са стоварили последните кашони само преди минути, а може след малко пак да цъфнат ...
- Накъде биеш все пак. - прекъсна го Ян.
- Бия натам, че когато си мъкнал кашони с ябълки цял ден би трябвало да си капнал от умора. Всъщност ще си капнал толкова че да оставиш лова на съкровище за накрая, когато е тъмно и студено, е повече от странно.
- Тогава ...
- Тихо. - Даниел постави ръката си върху рамото на Здрач. - Чуваш ли?
Едва доловим, криещ се в шепота на студеният нощен вятър, шумът от Газката накара Ян да настръхне. Скоро светлината от фаровете си проправи път между дърветата и стотици пъргави сенки препуснаха по поляната. Каросерията на Газката която имаше син цвят (те май в друга разцветка не ги произвеждаха) сега изглеждаше по-скоро черна. Камиона спря но фаровете му останаха да светят и скоро пред тях се появиха два тъмни силуета.
- Нашите хора са. - каза Ян.
- Аха. - съгласи се приятелят му. - На този Прокоп много му виси шкембето за да го сбърка човек.
- Палят огън. Дай бинокъла.
Ян взе бинокъла и го прилепи към очите си. Прокоп и Косьо запалиха огън и пак извадиха онази карта. Без да отмества погледа си от тях Ян започна да предава случващото се на Даниел.
- Извадиха картата... нещо спорят ... ха, на Прокоп му е разкопчан дюкяна, сигурно не може да го види. Какво говоря, той краката си не може да види пък камо ли дюкяна ... тръгнаха... влизат в гората там където Решо намери златото.
- Абе каква е тая работа бе? - Даниел продължаваше да се чеше по едва наболата брада а в очите му вече се четеше нетърпение.
Ян погледна часовника си, беше дванайсет и половина. Когато отново вдигна глава, за малко не извика. Обърна се към Даниел и прошепна:
- Не се стряскай но на поляната има някой. - и той посочи към новодошлият.
Даниел не погледна натам а само се прозина продължително.
- Ама как може... - Ян също се прозина - ... да се прозяваш в такъв... момент. - ръката на която се беше подпрял поддаде и главата му клюмна. Миг след това Ян вече спеше дълбоко.
Събуди се с ужасна болка в мускулите. Беше се схванал от глава до пети. Отне му цели пет минути докато успее да седне и да раздвижи крайниците си. Спомените от вчерашния ден нахлуха в съзнанието му изведнъж. Той стреснато се заоглежда и зад себе си видя все още спящия Даниел. Започна да разтърсва раменете му за да го събуди. Междувременно погледа му се отправи надолу към поляната. Нямаше и следа от кашоните, хамалите или тайнственият непознат.
- Спри да ме тресеш, събудих се вече. - сопна му се Даниел. - Ама как съм се схванал. Май сме заспали снощи а?
- Да сме заспали?! - възкликна Ян. - Аз по-скоро припаднах. Мисля че онзи странния има пръст в тази работа.
- Кой странния? - намръщи се учудено Даниел.
- Ама ти не го ли видя? Онзи дето се появи след като дебелаците се скриха в гората. Тъкмо се опитвах да ти го покажа, ама взех че заспах.
- И сме заспали просто така? - Даниел щракна с пръсти - Е как става тази работа?
Ян само вдигна рамене. Нещата вече наистина ставаха странни и ако до тази сутрин в главата му имаше поне десетина рационални обяснения за случващото се то сега списъка беше значително изтънял, почти прозрачен.
- Дай да си събираме партакешите и да се махаме оттука, че тръпки ме побиват.
- Да - съгласи се Даниел - и не са от студа.
Двамата сгънаха одеалата на които бяха спали през нощта, прибраха ги в раниците си и поеха към града.
Половин час по късно крачеха по главната търсейки някое топло място да пийнат нещо и да се успокоят. Ян си помисли че когато се прибере вкъщи ще трябва да дава обяснения, и че сигурно е добра идея да се обади за да не се притесняват родителите му, но сега всичко което искаше да направи е да изпие една голяма бира, може би две.
"Бъчвата" не се отличаваше почти по нищо от другите пет кръчми в града но със сигурност беше най-топлата. Ноември не се смяташе за студен месец, поне в Търново беше така, затова кръчмите още не палеха "големите печки". "Бъчвата" обаче не спазваше традицията на града и палеше "голямата печка" в ранните часове на петнадесети ноември. Факт известен и на двамата премръзнали приятели, които точно в този ден се носеха забързани към въпросното място.
Топла вълна, носеща аромат, повече от достоен за името на кръчмата, блъсна Ян в лицето веднага след отварянето на входната врата. Двамата с Даниел се намъкнаха вътре и бързо затвориха вратата, сякаш подсъзнателно се опитваха да попречат на студения въздух да проникне в затопленото заведение. Ян не помнеше да е виждал "Бъчвата" толкова пълна с хора. Реши че ранното застудяване тази година беше причината да изберат точно тази кръчма. Тълпата се обърна да посрещне двамата непознати с онзи поглед които сякаш казва "тези пък кои са". За Ян и Даниел погледа винаги се задържаше малко повече сякаш за да добави още "огромни са". Когато закрачиха покрай дървения бар обаче погледите на хората ги оставиха намира и продължиха със своите си занимания. Имаше само една свободна масичка с две места и те седнаха на нея. Закачиха раниците си на облегалките но якетата си не свалиха.
Топлината накара Ян да потръпне от удоволствие. Една от сервитьорките им хвърли бърз поглед, което го подсети да попита Даниел, какво ще пият.
- Бира. - отговори той.
- Каква.
- Не знам. Каквато кажеш.
Сервитьорката се приближи към тях и попита с тихото си гласче:
- Какво ще обичате.
Беше хубавичка, малко ниска за вкуса на Ян но с приятна външност. Лицето и беше леко пълничко но това я правеше само по-чаровна и миловидна. Дрехите и бяха като на другите сервитьорки, нещо като униформа. Зелено дънково елече на което беше закичена малка табелка с името и - Деси, черно поло с висока яка, и дънки, зелени като елечето.
- Две тъмни Болярки.
- Големи? - усмихна се тя.
- Големи. - отвърна на усмивката и Ян.
Деси се врътна пъргаво на пети и забърза да изпълни поръчката. След малко се върна с бирите, остави ги на масата с усмивка която както забеляза Ян правеше личицето и още по-сладко, и попита.
- Искате ли пепелник?
Ян сега забеляза че на масата им нямаше пепелник. Препълненото с пушачи заведение явно изпитваше недостиг на пепелници.
- Не пушим, благодаря.
От някъде се чу подсвирване, едно типично българско подсвирване и Деси се стрелна да обслужва свирещият клиент.
- Наздраве. - вдигна чашата си Даниел.
Ян вдигна своята халба и я чукна в Даниеловата .
- Наздраве, за тайнствените кашононосачи и за човека дето ни приспа само с присъствието си.
Даниел се изкикоти и двамата надигнаха халбите отпивайки на бавни, дълги глътки от тъмната течност. Когато съдържанието на релефните халби се изпразни Ян поръча още две.
- Ти само ги носи - каза той на Деси - аз ще ти кажа като приключим.
На третата халба хората от съседната маса, слаб мъж с жълто лице и с вид на болен лалугер, и приятелката му, стройна хубавелка със зачервени страни, повикаха сервитьорката за да си платят. Ян се загледа в странната двойка която сякаш някой беше избрал точно заради контраста здрав - болен. Бирата беше повдигнала настроението му и когато Деси мина покрай масата им със сметката на "контрастната двойка" той и хвърли една усмивка. Тя също му отвърна с една от нейните и Ян за малко не се изчерви. "Контрастните" платиха и си тръгнаха.
Деси носеше петата бира когато вратата на "Бъчвата" се отвори и през нея прекрачиха двама мъже. Тълпата ги удостои с един "тези пък кои са" и ги заряза. Ян обаче ги проследи с поглед, когато минаха покрай бара после покрай него и се настаниха на единствената свободна маса - съседната. Деси донесе по едно меню на непознатите и на връщане хвърли още един палав поглед към Ян. Той обаче не го видя, защото вниманието му беше привлечено от новодошлите.
- На тях им дадоха менюта. - внезапно каза Даниел.
- Какво? - не можа да загрее веднага Ян.
- Когато ние влязохме не ни донесоха менюта. - поясни Даниел.
- Може би не изглеждаме като хора които се нуждаят от менюта.
Ян не знаеше дали това е хубаво нещо или не. Може би възрастта им подсказваше, че са студенти и от там че едва ли ще имат пари за ядене. Студентите просто пиеха.
- Тази вечер ще пробваме пак а?
Ето че чак след петата бира Ян реши да повдигне въпроса. Пет бири и беше готов за нови подвизи, да. Онази поляна поглъщаше огромно количество кашони всяка вечер. Вино, ябълки какво ли следваше.
- С теб или без теб аз съм там. - твърдо отговори Даниел и тропна с чашата о масата. Не силно само колкото да подчертае решимостта си.
- Трябва да се обадим на останалите. Сигурно вече се чудят защо не се обаждаме.
- Добре, удряме по още една и тръгваме.
Новодошлите от съседната маса поръчваха нещо и Деси записваше в малкото си тефтерче кимайки отривисто. Единият, среден на ръст, около четиридесет годишен с грубо лице, извади пакет цигари от джоба на черния си шлифер и го остави на масата. Другият мъж беше с гръб към Ян и той не можеше да го разгледа. Забеляза само че и той носи същи шлифер като дружката си и че ръцете му са доста груби. Каменното лице на първия се изкриви в странна гримаса, нещо средно между любопитство и почуда. С треперещи ръце той забързано заотваря пакета "Арда" сякаш нямаше търпение да види какво има вътре. Доста несръчно но успя да го отвори и си взе една цигара. Другият, онзи който беше с гръб към Ян, се пресегна бързо и също измъкна една от пакета. Ян очакваше да ги запалят и да почнат да пушат но те просто държаха цигарите, единият на обратно, и се оглеждаха наоколо.
- Даниеле онези зад тебе май не знаят как да си запалят цигарите.
Даниел понечи да се обърне но Ян го спря.
- Недей, ще видят че ги гледаш.
- Как тъй не могат да си запалят цигарите?
- Не че не могат май не знаят как. Този, дето е с гръб към мен я държи на обратно, а другият дето е срещу мене се оглежда сякаш да види как се прави.
- Кое как да се прави? - недоумяваше Даниел.
- Как се пуши. - поясни Ян.
- Ей го на - продължи той - май че схвана. Показа на оня че трябва да си обърне цигарата и сега пали своята за да му покаже как става.
Ян видя как човека срещу него дръпна яко от цигарата и почти веднага избухна в шумна кашлица. Другия дето още не беше си дръпнал, спря цигарата на педя от лицето си загледан в приятеля си. Хората от съседните маси хвърлиха по един бърз поглед на ставащото просто като рефлексна реакция и продължиха с делата си. В този момент Даниел не можа да се сдържи и се обърна да погледне начинаещите пушачи. Кашлицата на първия стихна, той се усмихна и подкани с ръка приятеля си да опита. Онзи погледна цигарата и страхливо си дръпна лекичко от нея. Дозата не беше достатъчна за да го задави и той само се окашля. Даниел се обърна към Здрач вдигна вежди и се опули. Пълно недоумение. В отговор Ян го дари със същата гримаса.
Деси изникна сякаш от нищото за да сервира на нескопосаните пушачи. Поръчката им се състоеше от две порции пилешки сърца с лук и една голяма чиния с пържени картофи. В този момент вратата на "Бъчвата" се отвори и вътре нахлу мъж облечен в дебел шлифер от черна вълна. Шлифер досущ като на пишман-пушачите забеляза Ян мигновено. Новодошлият застина на крачка от вратата. Ян се втренчи в сухото му лице и през пелената от цигарен дим се опита да проследи втренченият му поглед. Първо си помисли че гледа към него но онзи всъщност гледаше към страниците на съседната маса. Мъжът се беше стегнал като сърна доловила мириса на дебнещ в шубрака вълк. Той се обърна, но не рязко, и бързо напусна "Бъчвата". Ян си помисли че сигурно е направил гримаса, защото Даниел ги изгледа. Той му обясни какво е видял и се обърна да види какво правят онези двамата. Те явно не бяха забелязали човека на вратата. Бяха се надвесили над чиниите си а очите им още малко щяха да паднат в тях. Гледаха така сякаш вътре се бяха излегнали самата Дева Мария барабар с младенеца, а не купчина пържени пилешки сърца.
Нещата придобиха още по-причудлива форма когато двамата чудаци започнаха да ядат. Този, с лице към Ян, забоде едно сърце с вилицата поднесе го към устата си, така като че ли беше благословено и от Отца и от Сина и от Светия Дух поотделно, и внимателно, все едно беше бебе, го постави на езика си. А когато започна да го дъвче очите му едва не се подбелиха.
Даниел и Ян се спогледаха.
- Този май получи ерекция. - отбеляза с насмешка Ян.
- Насраха се направо. - потвърди Даниел.
Деси им донесе седмата бира. Просто не можеха да тръгнат докато онези двамата чешити бяха на съседната маса.
Стана още по-интересно когато Даниел се оказа прав за насирането. Онези още не бяха привършили със сърцата и въобще не бяха пипнали картофите когато почти едновременно се спуснаха към кенефа държейки се за стомасите.
Пърдела се чу чак до тяхната маса и Ян не можа да сдържи смеха си. Двамата с Даниел избухнаха в шумен кикот, който накара някои от присъстващите да ги изгледат с укор. Явно никой освен тях не чуваше пърдела носещ се от тоалетната която бе най близо до тяхната маса.
Смеха им още не беше стихнал когато от кенефа долетя втори залп. Ян за малко не падна от стола, едно момиче от бара се обърна и ги изгледа учудено. Очите на Даниел се бяха насълзили и момичето сигурно си помисли че двамата са пийнали повечко.
- Ако не спра да се смея - едва успя да каже Даниел - скоро и аз ще ги последвам.
Двамата приятели успяха да подтиснат смеха си но когато пръдльовците излязоха от тоалетната не се сдържаха и избухнаха отново. Все пак се овладяха и продължиха да зяпат към странниците. Онези се върнаха на масата си, изглеждаха малко прижълтели но в добро настроение и започнаха да изсипват чинията с картофките в едно найлоново пликче.
- Не искат да рискуват с картофките. - подхвърли Ян.
Даниел само кимна и погледна часовника си.
- Дай да тръгваме вече, стана два часа, а и аз се позамаях от бирата.
- Аз също.
Ян махна на сервитьорката и поиска сметката. Тя му кимна и тръгна към него. Докато вадеше парите от джоба на дънките си, Ян погледна към посерковците на съседната маса. Те също щяха да тръгват. Плати на Деси и с Даниел нарамиха раниците си. И на двамата им се пикаеше но решиха да не посещават тоалетната в "Бъчвата", не и този ден. Когато излязоха студеният вятър ги удари в лицата. Тъмни облаци бяха надвиснали над града и правеха ранните следобедни часове твърде мрачни. Изпикаха се в парка, след което се запътиха към дома на Ян. Трябваше да се обадят на останалите и тази вечер да се върнат в гората. Небето съвсем потъмня и Ян изсумтя.
- Дано не завали - каза той.
Даниел погледна нагоре и отсече:
- Ще завали и още как.
Дъждът вече тихо ромолеше над главите им, когато петнадесет минути по-късно двамата се тъпчеха със сандвичи в таванската стая на Ян. Капчиците се удряха в ламариненото покритие на покрива и звънко отекваха в тясното помещение. Ян се беше излегнал върху правеното си по поръчка легло, предназначено да събере двуметровото му тяло, а Даниел беше седнал на земята. Единствения стол в стаята беше между тях и на него стоеше чинията със сандвичите. В стаята се носеше аромат на билков чай, предвидливо приготвен от майката на Ян - Людмила Здрач, и поставен върху твърде голямото бюро, което приличаше на измъкнато от някой огромен кабинет на бившето ЦК на БКП. Порцелановият чайник се беше преборил, не без усилия, за мястото си върху него с безчет компакт дискове, дискети, с десетина броя на вестник Computerworld, две енциклопедии, един тълковен речник, с монитор, клавиатура, лазерен принтер hp LaserJet 1000, с порцеланова чаша във формата на голо женско тяло пълна с химикали и с още безброй други боклуци от неясен произход. Стоеше си там чайника победоносно и изпускаше пара сякаш изморен след тежка битка.
Ян силно се изненада когато Людмила Здрач не отвори дума за дългото му отсъствие от дома. Обикновено в такива случай тя беше безкомпромисна и орязването на бюджета му беше почти неизбежно. Той реши че промяната се крие в доброто му настроение тези дни. Откакто Даниел се върна от Германия преди седмица, той сякаш отново беше станал "добрия стар Ян" и това се харесваше на майка му. Може би, за да насърчи доброто му поведение напоследък, тя съзнателно избягваше конфликтните ситуации. Сигурно затова когато ги завари на входната врата, премръзнали и ухилени до уши, Людмила Здрач вместо да ги нагълчи се усмихна, каза им да влизат бързо на топло, метна чайника на котлона и започна да им прави сандвичи. "Сигурно сте гладни - беше им казала тя - ей сега ще ви направя нещо да хапнете." и започна да реже хляба за сандвичите докато водата в чайника вече завираше на котлона. После им каза да се качват горе, тя щяла да се качи когато всичко е готово.
Сега Ян седеше с Даниел в топлата стая, отхапваше по малко от сандвича в ръката си и бавно отпиваше големи глътки от горещия чай. Завръщането на Даниел беше единственото нещо което успя да събере старата тайфа и той се радваше че в следващите няколко седмици отново ще бъде с приятелите си. Решу, с когото е почти невъзможно да се свържеш, откакто се премести да живее в столицата и започна да работи паралелно със следването си в университета, сега отново кръстосваше улиците на Търново. Златимир се завърна от Свищов, където следваше "Бизнес информатика"(каквото и да означаваше това), въпреки че така щеше да загуби квартирата си и след това щеше да се наложи да си търси нова, която най-вероятно щеше да е по-калпава от предишната а и той не беше от хората дето току-така ще зарежат упражненията. Емо който почти през цялото време беше зает с приятелката си, Ян не помнеше името и, промени приоритетите си и се присъедини към отбора.
- Я пусни малко музика. - каза с пълна уста Даниел.
Вън вече валеше обилно и на двамата им беше ясно че тази вечер няма да ходят никъде. Ян включи компютъра изчака системата да зареди и когато образа на Лив Тайлар украсяващ десктопа се появи на екрана, стартира уинампа. Натисна плей и Deep Purple запяха своята "Highway Star". Дъжда спря към шест и Даниел си тръгна. Ян позяпа телевизия до девет и си легна.

Ежедневие

На другият ден го събуди телефона.
- Ало. - сънено измънка в слушалката той.
- К'о става. - чу се от другата страна.
На Ян му отне малко време за да свърже гласа с притежателя му. Обаждаше се Йордан - Масларевския, единственият колега от университета с когото се сприятели.
- О-о-о-о майсторе. - отвърна му с дрезгав глас Ян.
- Абе Венци се обади и каза че имаме контролно тази сутрин. Ще ходим ли?
- По какво е? - попита Ян. Настроението му се развали още от сутринта. Още повече че след този дъжд и днес нямаше да пристъпи в гората. Единственото по-ясно нещо от това че денят ще бъде скапан беше че ще бъде много скапан.
- Ами не знам. - прозвуча виновно Даката.
- Е, Венци не ти ли каза? - малко раздразнено попита Ян.
- Той ми каза ама... забравих. То беше някакво съкращение...
- В колко часа е? - прекъсна го Ян.
- В девет.
- Сега колко е?
Щорите в стаята бяха спуснати и Ян не можеше да намери часовника си камо ли да въди колко е часа. Единственото нещо което виждаше беше зелената лампичка на принтера светеща някъде в непрогледния мрак.
- Осем и половина.
- Майка му, ще закъснея.
- Значи ще ходим?
Ян можеше почти да чуе разочарованието му по телефона. Уговориха си среща пред входа на корпуса и затвори телефона.
Когато излезе студът се просмука в пръстите на ръцете му и той си сложи ръкавиците. Корпус № 3 на търновският университет беше на пет километра някъде из шубраците на крайните квартали.
Първите две години от обучението си Ян изкара в корпус № 5 намиращ се в самия център на Търново. Липсата на преподаватели, средства и на какво ли още не принуди управата на университета да се предаде и специалност "информатика" беше преместена в едно бивсшо студентско общежитие фасадата на което беше украсена с табелката Корпус № 3. Университета беше изхвърлил тук грозните си деца за да ги скрие от хорските погледи, помисли си Ян. Из помещенията на корпуса се разхождаха безцелно студенти по физкултура, математика, информатика, и от повечето педагогически науки. Посетете зоологическа градина и пак няма да видите толкова животни. Какво унижение.
Ако вземеше такси нямаше да закъснее но Ян ги мразеше. По точно мразеше таксиметраджиите. Бълваха толкова простотии за единица време че можеха да се конкурират с повечето преподаватели в университета. Политиците разбира се бяха по-зле но тях Ян ги харесваше малко. Хора като тях можеха да лъжат безочливо, да се измъкват от въпросите с врели-некипели и да им се разминава без последствия. Хората роптаеха и мърмореха срещу един или срещу друг но това не променяше факта че всички си вземаха заплатите. Ян се усмихна на тази си мисъл. Раздвижване на слузестата маса наречена политика се получаваше само в края на мандата. Тогава състезанието между партиите започваше с пълна сила. Накрая всичко свършваше по един и същи начин - някой изтърсваше толкова голяма простотия че хората се чувстваха едва ли не длъжни да гласуват за него. Ян не гласуваше. На простотии не вярваше.
Когато пристигна, Йордан вече го чакаше пред входа и се люлееше от крак на крак за да се сгрее. Носеше вълнен панталон, каскет и елече всичките с цвят на слонова кост. Върху елечето беше наметнал кафяво кожено яке от изкуствена кожа. Имаше слабо телосложение, светла коса и кожа. Лицето му беше някак бледо, може би защото беше вегетарианец, но с правилни черти и жените го намираха за хубаво.
- Защо стоиш навън в този студ бе? - попита го Ян.
- Вътре някакви пафкат. - намръщи се той.
Ян надзърна през стъклото на вратата. Мъглата от цигарен дим размазваше силуетите на една дузина мълчаливи студенти.
- В коя стая сме? - попита той.
- Седемстотин и седма.
Това трябваше да се очаква. Следваше седем етажно изкачване.
Зад врата 707 не се чуваше нищо. Ян почука и влезе. Колегите му се бяха навели над листите си в пълна тишина. Няколко се обърнаха и се ухилиха все едно току що е влязъл най-смешния човек. Ян също ги дари с една широка усмивка. "Обръщате се защото няма к'во да напишете селяндури тъпи", помисли си той. Лектора, възрастен човек със луд поглед в стъклените си очи, само ги изгледа докато заемаха местата си, без да каже нищо. От някъде долетяха два листа с въпроси и се паркираха пред тях. Ян плъзна поглед по тях. Кимна на Йордан и каза:
- Дай ми петнайсет минути.
Химикалът му заигра по листа почти механично. Ако си учил първите две години то четвъртата е разходка в парка. Материала беше един и същ, само дето различни лектори вземаха заплата за преподаването му. Не можа да реши всичките задачи но за петица щеше да има. Йордан чевръсто преписа и двамата предадоха листите си. Лектора ги изгледа като картини на някой откачен модернист. Ян му смигна едва забележимо с дясното си око и онзи се оцъкли. Някои от колегите им ги погледнаха, сигурно си мислеха че предават празни листи. Двама от онези дето се хилеха при влизането им явно мислеха същото защото се престрашиха и предадоха своите бели творения. Ян остави колегите си да се пържат в собствената си мазнина и следван от Йордан напусна кабинета. Изведнъж му стана смешно. Все още не знаеше по какъв предмет беше правил контролно. Поклати глава и издиша тежко. Скоро щеше да завърши и беше сигурен че нещата ще станат още по-абсурдни. Другите изглежда се справяха обаче. Голямата лудница живот вече го очакваше и той се зачуди дали не полудява вече.
Йордан го осведоми че се е записал на един от онези международни обмени за да работи в чужбина. Сигурно щял да остане там и да продължи визата си, ако имал късмет щял да вземе гражданство. Не беше единственият, помисли си Ян. Напоследък всички гледаха на запад с трепет в очите. Йордан беше кандидатствал фармация но не го бяха приели и затова записал информатика. Нямаше как, в България без диплома си за никъде.
Обречен да учи нещо което ни най малко не го интересува Даката с право търсеше реализация на запад. Това което измъчваше Ян обаче беше абсурдността на собственото му положение. Той записа точно това което искаше но вече четвърта година имаше чувството че не е научил нищо. Успеха му беше много добър но знанията му все така не растяха. Беше изпаднал в една ниша където незнаещите го гледаха със страхопочитание а знаещите със съжаление. Мечтата му да стане програмист все повече избледняваше и се губеше в хоризонта на изминаващите дни. Единственото лекарство срещу безтегловността в която се намираше бяха книгите.
(Четенето заемаше по-голямата част от съзнателния му живот и пречеше на лошите мисли да се настанят в главата му за постоянно. Четеше всичко което му попадне но не всичко прочиташе до край. "Под игото" беше една от книгите които така и не можа да прочете до край, а се опитваше. Чувстваше вина че толкова значителна творба не можеше да го трогне с нищо, но не можеше да каже че няма вкус. В списъка на любимите му автори фигурираха имена като Капоти, Толкин, Моам, Любен Дилов наред с почти всички известни фантасти, а "Спасителя в ръжта" на Селинджър го беше изпълнила с възхита и почти го разплака. "Под игото" обаче си стоеше не прочетено. Някои твърдяха че това се дължи на задължителното му изучаване в училище но Ян знаеше че това не е така. "Бай Ганьо" също се изучаваше в училище, както и произведенията на Омир. Не спираш да четеш "Дон Кихот" по средата нито пък "Майсторът и Маргарита".
Когато Ян повдигнеше въпроса, събеседниците му сякаш се страхуваха да кажат какво мислят наистина. От страх да не изглеждат невежи вероятно. В такива случаи усещаше погледа им, замислен, сякаш решаваха едно от онези сложни уравнения с многото членове. Чудеха се какъв ли е правилният отговор, когато такъв просто нямаше. Ян не можеше да ги вини. Винаги щеше да се намери някой всезнайко който да отбележи колко си неграмотен. "Под игото - ще каже той - под игото е един бла, бла, бла.", сто глупости. Но пък можеше и Ян да греши, можеше "Под Игото" да е страшна книга и само той да не е разбрал. "Ама к'во ми пука", каза си той и заряза критиката на родната литература.)
С Йордан вече се бяха отдалечили значително от корпуса, когато Ян му разказа за кашоните. Даката повдигна вежди изтърси едно "да го еба" и въпроса беше приключен.
В десет и половина двамата стояха в "Бъчвата" и пиеха бира. Ян стоеше с гръб към външната врата и затова Йордан трябваше да му каже когато през нея влезе Мария Нанкова. С нея вървеше двадесет и четири-двадесет и пет годишен мъж, сигурно новият и приятел. Прилича на роб с изтекъл срок на годност, помисли си Ян. Лицето му изглеждаше така сякаш можеше да изразява единствено нюансите на апатия и тъга. Много напомня на Белчо от "На нивата", заключи той.
Мария или както я наричаха те "Наистината" ги видя и прихванала Белчо под ръка се понесе към тях.
- Този път съм аз Ян. Чуваш ли? - зашепна Йордан докато Мария и Белчо приближаваха масата. - Миналият път беше ти.
- Добре, добре - отвърна му Ян - само я изненадай че да не се усети.
Йордан вдигна палец за да покаже че всичко е под контрол. Ниското русо момиче и тъжният и приятел застанаха пред масата им. Размениха си обичайните поздрави, тя представи Белчо, който всъщност се казваше Иван, след което Даката пристъпи към действие.
- Марийке, знаеш ли че ние с Ян снощи по късно минахме покрай вас?
- Тъй ли? - зачуди се тя.
Ян подкрепи лъжата с едно кимване.
- Тъй, тъй. - продължи Даката. - И знаеш ли какво видяхме?
- Какво? - тъпо каза Марийка. Вниманието и беше вече погълнато от историята.
- Точно под вашият прозорец, този на твоята спалня. - Даката направи кратка пауза и продължи. - Вашият съсед, онзи Кочо ли Гочо ли какъв беше...
- Дочо. - помогна му тя. Беше лапнала въдицата вече.
- Ха, Дочо. Та Дочо стоеше под вашия прозорец, под твоя де. - пак направи пауза. - И знаеш ли какво правеше?
- Какво? - ококори се тя.
- Въртеше си една яростна чекия.
Марийка се ококори още повече и Даката добави:
- Е питай Ян ако щеш.
Тя се обърна и Ян я зяпна с очакване.
- Ама наистината ли?
- Наистината я. - отвърна той с широка усмивка на лице.
- Дочо? - невярващо попита Марийка.
- Дочо, Дочо.
Докато тя смилаше опашатата лъжа на Йордан, приятеля и все така си стоеше без промяна. От къде го беше намерила това зомби, чудеше се Ян, ама не попита.
Наистината и Белчо се отдалечиха и седнаха на бара.
Ян се обърна към приятеля си.
- Това сега ли го измисли?
- Яко беше а? - ухили се Даката.
- Закла ме. - искрено отвърна той - Истинска класика.
- Марийчето е златна мина, какво да ти кажа.
- Ама наистината ли? - имитира я Ян.
Двамата прихнаха.
- Твоя приятел върна ли се от Германия - смени темата Йордан.
- Аха. Днес обаче не може да се измъкне от вкъщи. Родителите му искали да го видят и такива ми ти простотии.
- Ясно. - отвърна Йордан. - Ами онези кашони за които ми каза?
- Какво за кашоните?
- Кога ще ходите?
- Като се поизсуши. Що?
- Щото и на мене ми се иска да дойда.
- Стори ми се че не те интересува.
- Някак си не ми излиза от главата. - вдигна рамене Йордан.
- Че ела като искаш. Тъкмо ще те запозная с тайфата.
- Супер. - надигна чашата си той. - Наздраве!
- Наздраве! - отвърна му Ян и се начумери - Абе каква е тая скапана музика тука.
- Някаква супер яка компилация. - иронично подхвърли Даката.
- Топ сто на най-големите грешки в музикалната индустрия предполагам.
- И то на музикалната латино индустрия - прибави Даката.
Ян изпи остатъка от бирата си и махна на Деси. Платиха си сметката и станаха да си вървят. Наистината им помаха за довиждане а до нея Белчо се опитваше да пробие стената с поглед. Те също и помахаха и напуснаха "Бъчвата".
Преди да се разделят Ян увери приятеля си че ще му се обади когато тръгнат за гората. Даката се ухили малко нервно, той винаги си беше малко нервен, каза едно "Чао" и си тръгна.
Ян извади слушалките на дискмена си, винаги го носеше със себе си, и ги постави. Дългата му коса се заплете в едната слушалка и той се принуди да я върже с ластик. Най-накрая успя да намести малките слушалки в ушите си и натисна плей. Запъти се към дома под музикалният съпровод на Metallica.


Смърт за тиранина. Ха, ха.

Лилияна Манолова, народен представител, жена на средна възраст, привлекателна със слабо може би дори красиво тяло, с късо подстригана, къносана коса и прилежно лакирани дълги нокти, въртеше в ръце новият си GSM. Мулти-функционален с цветен дисплей, шестнайсет битов звук и всичко там каквото беше редно. Най-нов модел. Завъртя го престорено и го долепи до ухото си.
- Ало... - започна въображаем разговор тя. - Искате закона за бездомните кучета да не се гласува. Ама кой сте вие?... Кучкарят!... Колко даваш бе пес?... Сто! Аз да не съм ти някоя курва бе дрисльо? Обади се когато изтрезнееш бе селяк. - и прекъсна несъществуващата връзка. Ха, ха.
"Не съм курва - каза си тя - това време вече свърши". Беше свършило но не можеше да го забрави толкова лесно. Трябваше да се пуска на "подходящите хора" както ги наричаше тя, и да търпи всякакви унижения в името на кариерата си. Самото пускане не я притесняваше особено, но нещото което не понасяше беше да се размине с някой свой бивш любовник из коридорите на парламента и да срещне мазния му поглед, сякаш и казваше "знам те к'ва стока си курво".
Сега обаче не беше в София. Бяха и предложили да посети Велико Търново по линия на, забрави по каква линия но тук не беше духала на никого и затова прие веднага. Кабинета в който я настаниха беше страхотен. Радваше се че жертвите които е направила се оправдаваха. Заплатата и беше бетон като обичаше да казва. А с тази работа в Търново към хилядата щатни лева щяха да се прибавят още петстотин. Направо кеф.
От София бяха пратили още един мазньо, който беше в съседния кабинет ама с него не беше спала. Голям простак ако питаха нея. Плешив с коремче и с очила. На всичкото от горе миришеше на пор.
На вратата се почука, Лилияна престана да си играе с GSM-a и отговори на почукването с едно рязко "влез".
- Добър ден колежке. - намъкна се в кабинета Тодор Тодоров. Мазньото от съседният кабинет.
На лицето и в мигом се появи най-приветливата усмивка на която беше способна.
- Колега - протяжно каза тя - радвам се да ви видя. Едно кафенце? Таня. - провикна се тя без да даде шанс на мазньото да отговори.
В кабинета забързано дотича младото момиче което носеше кафето може би студентка, Лилия не знаеше а и не даваше пет пари.
- Да госпожо. - каза то.
- Донеси кафе за мен и за господин Тодоров. И по-бързо.
- Веднага госпожо. - отвърна момичето и се скри от погледа и.
- Седнете, седнете. - учтиво подкани тя господин Тодоров.
- Нямаше нужда колежке Манолова - едва сега успя да каже той - аз дойдох само...
- Лиляна - усмихнато го прекъсна тя.
- Какво? - не можа да зацепи Тодоров.
- Оставете това "колежке Манолова" - каза му приятелски тя - казвам се Лилияна.
- Ами аз дойдох само да Ви попитам - продължи Тодоров - дали...
- А ето го и кафенцето . - прекъсна го пак Лилияна.
Момичето сервира кафето и отново се скри някъде.
- Какво казвахте - подкани го Лилияна отпивайки от кафето.
- Ами работното време приключи - припряно продължи Тодоров - и аз се питах дали ще искате да ви изпратя. - и добави - Лилияна.
Тя остави чашката си на бюрото и погледна към часовника на стената. Не беше забелязала кога е станало пет часа. Сега беше вече пет и петнадесет. Този плешивия мазньо се опитва да ме сваля, помисли си тя. Беше го очаквала разбира се. Мазньото нямаше шанс обаче, защото Лилияна спеше само с "подходящите хора" а той не беше от тях.
- С колата съм. - произнесе с престорено съжаление тя.
- Оставете я тук за тази нощ. - не се отказваше Тодоров. - Паркинга е охраняем.
- Ако я оставя тук утре ще трябва да дойда с градския транспорт. - заключи та. За момент и се стори че мазньото ще каже нещо но той не го направи. - Някой друг път може би.
- Да - кимна унило Тодоров - някой друг път. - и излезе от стаята, оставяйки кафето си недокоснато.
Лилияна нямаше кола но за нищо на света нямаше да се вози в тази на миризливия пор. Интерхотел "Велико Търново" беше наблизо и тя реши да си отиде пеш.
Облече дамския си шлифер, сложи си кожените ръкавици, беше си купила страхотни кожени ръкавици от онези със пухеното по края, грабна дамската си чантичка, също закупена наскоро и излезе от сградата на съвета. Навън и се стори дяволски студено и тъмно. Едва пет и двадесет а вече е нощ, помисли си тя. По тротоара се движеха хора но тя не ги удостои дори с поглед. "Народният представител Лилияна Манолова минава, направете път". Ха, ха. Заспуска се надолу покрай паметника "Майка България" пресече улица Христо Ботев и продължи по някаква малка уличка която директно водеше към Стамболовия Мост в ляво от който беше хотела. Вървеше внимателно като внимаваше токовете на скъпите и обувки да не попаднат в някоя цепнатина. Интерхотела вече се виждаше. Светещите му прозорци ярко контрастираха с тъмнината наоколо и се отразяваха в локвите на пътя. Лилияна тъкмо си представяше, как влиза в хотела а там във фоайето стоят някакви префърцунени госпожици, GSM-а и иззвънява тя го вдига а на ония ще им изскочат очите, когато нечия груба ръка и запуши устата. Преди да разбере какво става двама мъже я помъкнаха към шубрака вдясно. Инстинктивно се опита да закрещи но през носа и излезе само едно тънко и пискливо "ммммммм". Първата и мисъл беше че ще и вземат GSM-а, защото сигурно мислеха да я оберат. Опита се да се отскубне. Без резултат. Единият я държеше за краката, използваше и дв