автор: siromah

Група студенти от Университета по археология в Сараево бяха насядали под дебелата сянка на вековното дърво. Хипитата бяха с дълги коси и панталони с широки крачоли. Момичетата бяха с поли.
– Браво! – запляскаха студентите. – Чудесна песен.
– Обожавам Бийтълс – рече една от девойките с топли кафяви очи. – Знаеш, ли че “Лет ит би” е последната им песен, след гостуването им в Индия!

– Страхотни са! – потвърди момчето с китарата и запя “Жълтата подводница”.
– Преведи ми текста, – помоли го Сребра. – Не знаем какво пееш, но песента е толкова хубава!
Китаристът взе лист и молив и задраска.
– Ето. Хайде да я изпеем отново.
Момъкът запя, девойките му запригласяха.
– Едно не разбирам, – рече Сребра, когато свършиха. – Защо “Бийтълс” са забранени? Виж колко безобидни са песните им. Пеят за любов, за приятелство...
– “Буржоазната култура може да поквари младежта!” – мъдро подхвърли младежът, размахвайки пръст също като Тито.
Студентите се разсмяха.
– Аз написах писмо до радио “Свободна Европа”. Помолих ги да пускат повече песни на “Бийтълс”.
– Знаеш ли, – намеси се китаристът, - най-новият им албум е бил спрян в Англия, защото бийтълсите се снимали голи за корицата на плочата.
– Наистина ли?
– Предизвикал истинска сензация! Хайде да изпеем някоя...
Думите замръзнаха в устата му. Три небесносини “Юго” с виещи сирени се заковаха на улицата. Група униформени милиционери се затичаха към студентите. Девойките запищяха...
.....
– ... не е яла от три дни – каза тъмничарят и прибра чинията. – Упорита е като дива коза!
– Не искам вашата комунистическа храна! – преряза го Сребра. – Комунистическият ви въздух ме задушава! Искам свобода! Истинска свобода! Като Англия, Америка, Франция...
– Млък, кучко! – тъмничарят я удари с юмрук и девойката падна на земята.
– За тези думи никога няма да излезнеш от тук! Другарят седовател ще разговаря с теб!
– Не ме е страх, мъчители! – гордо отвърна девойката, избърсвайки кръвта си от устните си. – Може да ме убиете, но не можете да убиете цял народ!
– Аз ще ти затворя змийската устица! – изсъска тъмничарят и ... Една силна ръка го сграбчи за рамото. Тъмничарят се обърна и замръзна.
– Другарю следовател! – измънка той като първолак. – “Буржоазният елемент”...
– Млък! Остави ни сами! – преряза го младият следовател. “Лисицата” го наричаха колегите му. Завиждаща беше упоритостта, с която той се катереше по стълбицата. Нагоре и нагоре към успеха. Преди три години започна като обикновен полицай. Пардон, читателю, в държавата на пролетариата нямаше полицаи, а милиционери. Там, където колегите му не успяваха да измъкнат признание, той успяваше. Извънредни часове. Нощни дежурства. И ето, вече беше младши следовател. – А след това старши следовател, прокурор, инспектор от ДС... Веднъж само да се докопа до големия кокъл. Пускане нямаше...
Следователят затвори вратата на килията.
– На колко си години? – запита той, оглеждайки девойката. Разбира се, той знаеше всичко от досието, но въпроса му просто целеше да я разпусне. Косата беше разчорлена, а дрехите – измачкани. Въпреки това гордият блясък в очите не беше помръкнал. Девойката мълчеше.
– Не се бой! Никой няма да те бие! После ще се разправя с тъмничаря! – следователят я докосна нежно по посинялата от удара буза. – Гад!
Девойката продължи да мълчи.
– Слушай, аз всичко зная. Ти си млада и си сгрешила! Всеки греши! – той се усмихна и добави: – Дори и аз! – неочаквано той стана сериозен и гласът му доби студена нотка. – Не знаеш в какво си се замесила, девойче?! Антидържавна пропаганда! Знаеш ли колко години могат да ти лепнат за това?! Минимум 20! – той спря за секунда и изучи лицето Ј. По лицето на девойчето не трепна мускул.
“Истинска лъвица!” – удиви се следователят и продължи на глас:
– След 20 години ще излезнеш от затвора без зъби, с окапала коса и сбръчкано лице. Никой няма да те познае!...
Лицето на девойката сякаш беше от камък. Друг на нейно място отдавна би се хвърлил в краката му, молейки го за прошка. Но не и тя... Е, добре... Още по-добре! Той не обичаше лесните победи! Лесно спечелената победа – беше казал някога един римски пълководец, – струва по-малко, отколкото утринна разходка с кон. И беше прав...
– А после, – продължи следователят, рисувайки картината след излизането от затвора. – После изселване в дълбоката провинция. Животът ти няма да струва пукната пара...
– Имате грешка, другарю следовател – тихо, но твърдо проговори девойката, гледайки го право в очите. Агентът не можа да издържи на погледа и обърна глава встрани. – Не сме организирали никакъв заговор срещу държавата! Единственото, което...
– Млък! – прекъсна я той безцеремонно. – Когато аз говоря, ти – той размаха заканително пръст, – ще слушаш! – Следователят измъкна едно писмо от вътрешния си джоб. – Познаваш ли това писмо?!
Девойката хвърли кос поглед. Нямаше смисъл да отрича.
– Това е моето писмо до радио “Свободна Европа”.
– Дявол да го вземе! – избухна следователят. – Това е чиста конспирация! Държавна измяна!
– Не е вярно! – опита се да протестира девойката. – Можете да прочетете...
– Млък ти казвам! Толкова си загазила, че дори и ордените на баща ти няма да те спасят!
– Той умря за вашата фалшива свобода! – презрително сви устни девойката. – Ако беше жив, сам би захвърлил партийната си книжка и би се отрекъл от Партията!
– Ти си дебела глава и ще си патиш! Защо не се вразумиш?! – гласът на следователя неочаквано се сниши. – Ето. Подпиши този документ и утре ще бъдеш във вас!
– Девойката хвърли кос поглед на документа и... пребледня. Дори и в тъмното следователят можеше да различи бледото като восък лице.
– Аз не съм... предател! – извика девойката и захвърли листа.
– Отново големи думи – меко каза следователят. – Никой не иска от тебе да издаваш приятелите си! Просто веднъж седмично ще пишеш писмен рапорт къде се събират, какво говорят – сама знаеш, голяма си!... Само толкоз! Нищо повече!
Девойката мълчеше.
– Подпиши, че ще сътрудничиш на ДС, и си свободна. Обещавам ти! Можеш да се върнеш в университета. Сам ще позвъня на твоите професори. Семестърът е започнал, но все още ще можеш да се запишеш!
– Само си губиш времето! – твърдо отсече девойчето. – По-добре мъртва, отколкото предател!
– Това ли е последната ти дума?
– Да!
– Ще съжаляваш горчиво! – изкрещя следователят, изгубил търпение. – Бял ден няма да видиш! Тъмничар – извика той, – закарай затворника в “Единочката”!
Тъмничарят се ухили угоднически и разтри ръце:
– Тъй вярно, другарю следовател! Мърдай, кучко! Мърдай ти казвам! Той сграбчи грубо девойката за рамото и я блъсна.
– “Единочката” е любимата ми килия! Ще ти хареса! – ухили се той, разкривайки ред жълти, полуразядени зъби.
– Няма да ме пречупите! Бъди сигурен! – гордо отвърна тя.
– Млък, “буржоазна отрепко”! Ще заговорничиш срещу държавата, а?! – тъмничарят отключи вратата на килията и я блъсна вътре. – Имаш доста време да си помислиш! Аз ще се върна утре. А може би след няколко дни. Нали знаеш, случва се човек да забрави. – Тъмничарят поклати с глава. – Е, приятна ти почивка, девойче!
Тежката метална врата хлопна и настъпи непрогледен мрак. “Единочката” беше специална килия за пречупване волята на корави затворници. Тя беше с размерите на куб – 1 метър дълга, 1 метър широка и 1 метър висока. Прозорец, естествено, нямаше. Матракът беше удоволствие. Малко, раздърпано чердже, което миришеше на човешка урина и изпражнения, и по което лазеха въшки и други гадини, беше единствената мебел. Девойката седна, опитвайки се да потисне погнусата си.
“Четвърти ден вече! А може пети!” – помисли си девойчето. Първите няколко часа имаше чувството, че ще полудее. Толкова бавно времето минаваше. После тя се опита да притвори очи и да се пренесе на Таймс Скуеър, където огромна тълпа се беше събрала да слуша представлението на Бийтълсите. – Майка ми ще полудее. О, майко – тя заплака, хлипайки тихо.
– Плачи, плачи, ще ти помогне! – чу се гласът на тъмничарят отвън. – Ха, ха...
– Червен гад! – изкрещя девойката и блъсна с крак вратата. – Твойта кожа мижитурска! Само да те пипна! Ще те удуша с голи ръце, така, както прадядо ми навремето е душил турските заптиета!
Окото на шпионката се затвори. Смехът на тъмничарят се загуби в далечината...
Сребра изтри сълзите си. Повече нямаше да плаче. Няма да доставя радост на тъмничарите. Не, никаква повече слабост! Девойката се сви на кълбо като кученце и се опита да заспи...
Гадините се прехвърлиха на дрехите Ј и започнаха да щъкат насам-натам...
.............................................................
Вратата на “Единочката” изскърца. Девойката скочи и главата и се удари в хладния таван.
– Сребра, дъще моя! – проплака Слав и я прегърна нежно. – Какво са сторили гадовете с тебе?! – Той я погали по посинялата Ј буза и добави: – Прости ми, че не дойдох по-рано! Обърнахме дърво и камък, помислихме те за мъртва! Добре, че един от студентите дойде в къщи и каза, че са те арестували...
– Не мога повече да стоя тук. Задушавам се! – девойката замига, заслепена от силната светлина. – Колко дни съм била в “Единочката”?
– Само 36 часа – отговори тъмничарят.
– О, Боже мили! Имах чувството, че съм била цял месец!
– Всичко ще бъде наред, моето момиче! Всичко ще бъде наред! – повтори бившият полковник от Югославската армия и я погали по главата. – Не се бой!
Девойката постави главата си на гърдите му и се притисна силно в него.
– Мислех, че никога няма да излезна оттук! – почти проплака тя.
– Всичко свърши, скъпа! – благо се усмихна Слав.
Младият следовател Влад Лисицата го следваше с навъсено лице.
– Другарю полковник, затворникът трябва да разпише този документ! Моите началници се съгласиха да свалят обвиненията. Разбира се, тя ще бъде изключена от университета, без право да следва в който и да е университет в Югославия. Също за една година няма право да напуска Сараево. Всяка сутрин ще трябва да се разписва в Трето РУ на МВР – Сараево и да полага общественополезен труд.
– Какъв е този документ? – запита строго полковникът.
– Клетвена декларация. “Аз, лицето... че няма да говоря на публични места... да посещавам сбирки... да говоря срещу партията и правителството... Разбирам наказателната отговорност, която нося, ако наруша настоящата клетвена декларация. Подпис...”
– Доволен ли си сега?! – каза девойката и пъхна листа в ръцете на следователя. – Избърши си задника с него!
Следователят почервеня като рак, но нищо не каза. Вляво от него стоеше тъмничарят.
– Ще ми липсваш! – продължи тя и му зашлеви здрава плесница. – Това е да не забравиш! Малък спомен от мене!
Ушите на тъмничаря звъннаха от удара и той отстъпи назад, опирайки гръб в стената.
– Твойта мамка! – изрева той, когато се опомни и посегна към своя “Макаров”.
– Остави я да си върви! – спря го следователят. – Ще се видим отново, кукло! Рано или късно ще ми паднеш в ръцете! Ха, ха, ха...
Следователят се обърна и се скри зад вратата на затвора.
Зловещият му смях дълго ечеше в ушите на девойчето...


© Kolio Karpela Всички права запазени.