автор: dimension

Не отваряй вратата. И да звъня, и да тропам, и да викам...
Не отваряй.

За какво да се надигаш от уютното си местенце?... Остани си протегнат на дивана в хола. Толкова ти е удобно! На този диван си лежиш вечер от години, все повече го оформяш по очертанията на тялото си, става все по-ергономичен. Така ти е тихо и спокойно...
Той пък, този диван, така си стои /от сватбата ти е май/, все в една и съща поза, с едни и същи собственици...
Хубаво щеше да бъде, ако искаше по-често да забърсват праха под него – по-леко се диша. Или да поискаше някаква промяна. Да го преместят до отсрещната стена, а защо не и на ъгъл в хола. Разнообразие. А то... като в Иванови, Петрови, Димитрови – все едно и също разположение. А най-хубаво би било, ако му сменят пружините, претапицират го в някакъв свеж по-ярък цвят, ушият му няколко възглавници – съвсем ще се подмлади и преобрази. Душата му ще се напълни, ще живне. Какво се чудите – може диван да е, ама и той душа носи!
И до него да преместят китайската роза /такава имат и Иванови, и Петрови, и Димитрови/, която вехне в оня тъмен ъгъл. Е, ще капва отгоре му по някое сухо листо от време на време, ама все жива душичка е, близост е. Ще си общуват, ще си говорят...
А той, диван непретенциозен, не мърда от мястото си, страхува се от промените. Направил е отпечатък на стената дори, тапетът зад него е много по-чист. Така си и стои на едно място – все по-изтъркан, все по стар... А е бил хубав някога, много хубав е бил, личи си, запазил е някаква осанка, една такава красота, която с времето става все по-златна. Заслужава по-добра съдба.
Иде ми да го попитам: „Такава скука! Това твойто живот ли е, диване, диване, диване......” /Само да не сбъркам ударението/
Но не питам. Знам.

Аз пък, какво се размислих за някакъв си диван?... Думата ми беше за теб.

Та, излежаваш се блажено. Прехвърляш каналите с дистанционното. Боже, отново престрелка в София! Я, Шумахер пак взел Приза на Формула 1! Ей, голям пич е тоя! Попадаш и на някакво супер интелигентно шоу, в края на което е останала една девойка да избира от две кутии с 5 лв. в едната и 15 хил.лв. в другата. Тю, паднаха й се пет лева. Абе, в тия игри няма ли някаква шашма?...

Жена ти се прибира. Виждаш я и не я виждаш. Вместо поздрав те пита:
- Купи ли хляб?
- Не съм – отговаряш.
- Защо, не разбра ли че ще закъснея, можеше да купиш!
- Какво толкова, нали не ядем, ще купя утре.
- Да, защо ли пък да купиш, по-лесно е да си лежиш пред телевизора – промърморва тя.
- Стига с тоя хляб де, не разбрах с колко процента ще увеличат бюджетните заплати – почваш да се изнервяш.
Тя се врътва в кухнята, чуваш я да отваря хладилника, трака. Сигурно хапва нещо на крак, може би някой плод, нали все се опитва да отслабне горката.
После я виждаш с периферното си зрение как се запътва към банята.
Сега е твой ред в кухнята. Наливаш си една ракия, срязваш домат на четири, отрязваш плочка сирене. Отново на дивана, сервираш си, запалваш цигара. Ех, че кеф! Лежиш си, пушиш си, ракията е ледено студена, въртиш си каналите.
По някое време си задрямал. Отваряш очи – станало 11 часа. На фотьойла до теб дреме жена ти.
Преместваш се в семейното светилище – спалнята. Зъбите няма да миеш, да не се разсъниш. Нагласяш алармата на GSM-а, слагаш го в близост на нощното шкафче, премествайки книгата, която и тая вечер не четеш. Преди как четеше, ама сега...толкова си уморен. Пък и нищо не ти е интересно вече. Май трябва да я започнеш наново тая книга, че то...забравил си началото.
Не се размърдваш много, заспиваш.
Събуждаш се към четири. В полумрака виждаш, че жена ти също си е легнала. Не си я усетил.
Ставаш, отиваш в хола, пускаш телевизора, палиш цигара. Тихо е. Ей, че режим имаш ама, в шест трябва да ставаш, а все в четири се будиш...
Лягаш отново. Опитваш се да заспиш. В главата ти се пробуждат мисли. Сега да не вземеш да си припомняш как с теб преди две седмици... колко хубаво беше... как не искаше пак да оставаш без мен, как...
Недей.
Така ти е добре. Ами да, беше хубава вечер. Спокойна. Нормална /тук вече те цитирам/. Кратък разговор. Волна програма – всеки прави каквото си иска, никой на никого не пречи. Дори не сте си крещели /както през целия ви съвместен живот/. Просто – политика на незабелязване. ПОНОСИМА НЕПОНОСИМОСТ. /Като бях омъжена, на това му казвах „тиха лудост”/. Е, ако имаше и някой хубав филм, който да хареса и на двама ви, ами че то щеше да си е цял семеен празник!
Но и така беше добре.
Сега пък жена ти се събужда, тръгва из апартамента, пуши и тя.
То станало 5 часа.
Чуваш я да слага кафе, да ходи из тоалетната и банята.
Поизлежаваш се още малко, ставаш.
Правиш си сутришния тоалет.
Тя си е наляла кафе. Ти също си наливаш. Пушите, мълчите, пуснали сте телевизора, дори ранните новини не са започнали. По тове време обикновено повтарят „Дързост и красота”. Не че го гледате, просто си тече...
- Днес пак ще е ужасна жега. Как ще я караме, не знам... А, да не забравя, остави ми пари да платя тока – казва тя.
Не коментираш, отваряш си портфейла и й подаваш 50 лв.
Тя ги прибира, без да иска повече. И без да говори.
Спокойствие. Нормален семеен живот.
Колко приятна е утринта, как хубаво започва денят!
Слизате по асансьора, хайде в колата! Тя, колата, пътя си го знае, нали цял живот, откакто сте се оженили, все на едно и също място работите двамата, със затворени очи можеш да караш.

Когато някой ми каже, че живее сиво, скучно, в коловоза, казвам му „Блазе ти!” Как искам и аз така! Как искам да „обера” емоциите си, да не влизам от битка в битка, да не съм все на педал, да не ми се случват постоянно нови неща, независимо хубави или лоши, да се нося по течението... Днес да е като вчера, утре да е като днес...

Добре, че снощи не отвори вратата. Въпреки, че звънях, тропах, виках.

Бях мокра цялата от дъжда, но радостна и възбудена като малко дете. Бях облечена цветно /както винаги съм/ - с къса рокля на оранжеви и зелени цветя, с високи сандали и чанта в тон. Цветно ми бе дори лицето – от размазания от дъжда грим.

Исках само да те видя.

Не ми отвори.
Това не ме натъжи. Тръгнах си с усмивка, нищо не можеше да развали настроението от внезапно плисналия дъжд и моя бяг през локвите.

Тръгнах си, наметната със свободата си.

В джоба си ти носех шепа обич, оставих я пред вратата ти.

Ако на тръгване сутринта за работа си я стъпкал, не се коси!

Няма да е за пръв път.