автор: selsal

Ей я поляната, ширнала се пред мен. Надявам се, думите ми да имат силата да сторят така, че ширналото се по тая поляна да стане наглед не само за мен, но и за вас. А в самата среда на поляната – кон.
Простете прозаиката, но ако го нямаше конят, на поляната нямаше да има нищо. Този кон – а именно този – конят, който виждам, има-няма на десет метра от мен, е кон сив, с проскубана грива, с тънки хълбоци и сведена глава. И, моля ви, не бих желал да прозвучи твърде обидно, но това пред мен беше най-вече и преди всичко един най-конкретен кон. Много бих желал да ви посоча някой друг кон, не този, и не толкова конкретен, но това виждат очите ми, такава ми е болежката. Имаше един лекар все повтаряше, когато кашлям, “е, то не е пречка тая твоя хрипавица, стига да я опознаеш; виж я отсам, виж я оттам, контура й проследи, почувствай я добре и не след дълго красива ще ти се стори, пък и с юзда”. Но на коня, ето вижте го: прави крачка! Повече дори – прави втора крачка. Удивително! Досега го виждах, но не мислех, че е толкова жив. И с хрипавицата беше така, докато една сутрин не се изповръщах върху бебето. А!? Че той конят куца! Всъщност не. Май е много уморен. Язден май бил твърде много, хм. Колко ли хрипавици е мъкнал на гърба си? Е, дано да си няма кончета. Ала сега едва върви. Крета. Кон, който крета. Нищо по-конкретно от това!
Но по-философски – конят, който крета, е този кон, и при всички случаи не е онзи. Този кон е конкретният кон. А конят-въобще, в смисъл просто коня – без досадните този или онзи, без сив или чер, без горд или съсухрен, – е абстракция от първи ред. Абстракцията (това е вметка най-вече за сведущите) е напускане на всяко нагледно това на коня и извършване на едно обобщение, което ни отправя към нещо, как да го кажа, принципно конско. И тук малка изненада – абстракцията от първи ред, колкото и странно да е, се нарича concreta. Мама веднъж ми каза: “хей, дяволито момче, днес ще ти купя конче”. Скочих, ревнах, изненада бях. И кончето видях. Цял жребец! Очите му искри, бедрата мощ, стъпката от вихър. Ах! Вечерта получих червена конска глава от пластмаса със забит прът във врата. Все едно мама се изповръща отгоре ми. Кой да ми обясни разликата между този кон, конят от моето желание, и concreta-та, която мама държеше да ми купи. В първия ден бях унил, нали веднага разбрах, че пластмасовото конче няма да препуска. Но ми трябваше цяла седмица да разбера, че кончето няма и да крета.
Но по-философски – ако concreta-та, като абстракция от първи ред, изниква, когато речем “кон”, то речем ли “същество”, се натъкваме на абстракция от следващ ред. Представете си, че мама ми беше казала: хей, момченце-пишленце, днес ще ти купя едно същество”. Аз цял ден щях да се надявам на моето конче-жребец, а тя вечерта – нищо чудно – щеше да ми донесе ситно издялкана дървена буболечка. Абстракцията от не първи ред се нарича abstracta. Представете си ония деца, които се натъкват на abstracta-та, и то на abstracta-та от пети или от десети ред, още преди да срещнат, пък било то, дори concreta-та, да не говорим за това, което най-желаят – точно онова, дивото жребче.
Но по-философски… ъ-ъ-ъ по-психологически (омешаха ми се тез науки в главата) – патогемите най-личат при ония чичковци и лели, които като малки са прегръщали конски глави с прът в главата, а не са препускали на див жребец. Сега тия чичковци и лели по цял ден прегръщат с умовете и със заплатите си. Абстрахирали се твърде шоково, те цял живот ще конкретизират, прегръщайки. Възрастният, добре нагълтал се с абстракции, е впрегнал цялата си енергия в икономиката, която произвежда най-конкретни неща и то конкретни неща с опаковка. Но дори тия възрастни да построят конюшни, в които да натикат стотици диви жребци, то и най-надарените от тях успяват да конкретизират абстракциите си не по-дълбоко от concreta-та.
Ето ме мен на ширналата се поляна. А доколкото разбрах, вие също сте с мен. Пред нас кон, който крета. И никъде, никакъв жребец. Десет метра, колко са? Настигам коня, щото бягам, а той само крета. Ей това мое настигане е concreta-та, то е поредният ми напън да докопам, да възвърна, ех. Хващам коня за проскубаната грива, мятам се на гърба му, а той се накланя. Но с последни сили се задържа прав; чудно как успява да държи й мен. Надавам вик, шляпам коня по врата, сритвам го в слабините и се виждам как летя по ширналата се навсякъде поляна. Крачка, две. Кретане злощастно. Конят пада мъртъв. А аз отгоре му се изповръщам.
Но по-психологически – помните ли онова диво жребче, което като малък желаех. Сигурно съм го видял в някой филм. То, защото в нашия вход коне нямаше, освен ония двама старци, на които хрипавицата им цвилеше на всеки десет минути и все крещяха, че много търча и вдигам прах до бога. Сега, когато така и не станах голям като същия онзи бог, до когото вдигах прах, само се измечтавам: о, аз имах жребчето! Яздех го, като заедно вдигахме прах и създавахме хрипавици. Да, още щом съм видял жребчето върху телевизионния екран, то аз съм прегърнал жребчето. Но злото е дошло с мама. То не едно зло иде с мама. Добре, че не само зло иде с нея. Злото дойде, когато мама рече, че може да купи на момченцето жребче. Аз съм решил, че мама също като мен е видяла жребчето, че като мен го е прегърнала, че като мен е летяла с него. А това никак не е било така. Мама е имала само abstracta-та, но е искала за мен повече, като ми подари concreta-та. Но не се е досетила, че аз имам много повече от тая кретаща concreta, аз имам фантазията за жребчето. И ако concreta-та се опитва да пипне, фантазията се слива, тя превръща и бива, създава реалност по-истинска от всяка друга реалност.
А сега философски, но дваж по-човешки – питам се, ако никога не бях видял това жребче, щях ли да го искам? Може би не. Колко ли неща днес не искам, само защото си нямам представа за тях. Но искал ли съм в действителност онова жребче, тогава, когато бях малък? Да не би да съм го заискал в момента, когато мама ми е казала, че ще ми го купи? Може би с онова заискване съм изгубил жребчето, то е станало проклетата concreta. Но и още повече – да не би да съм загубил жребчето в мига когато съм го видял в оня филм, за който нищо не си спомням.
Ах, сега се сещам! Ах, сещам се за всичко! Аз съм бил жребчето, аз го яздех и търчах много преди да го видя, аз цвилех и разтърсвах грива, далеч преди да погледна в телевизора, аз – НЯКОГА – бях всичко на този свят. А днес съм само себе си, днес съм един кон, който крета, докато не умре.
----
Светът не ни е даден. Това е най-пошлата идея на хората-конкрети, които не осъзнават колко са сграбчени от абстракциите си. Те искат светът да ги предхожда, за да не се окаже, че са се родили в празното. Concreta-та, недостатъчната конкретност, на родените-след-света, все ги дърпа към още малко конкретизация, пък дано тогава достигнат същността, дано пристигнат най-сетне в света. Но някъде, струва ми се, има хора, родените-със-света, които знаят, че не контурът пред тях е ценността, а идеята, която ту изплува и ту изригва от гърдите им, като им напомня, че някъде отвъд тоя тук-ашен свят има един друг свят, който винаги държи вратите си отворени за нас.