автор: Morr

Какво е свободата? Какво е да си свободен? За какво им е свободата на хората? На такива въпроси са отговорили десетки речи, романи, разкази, стихове, статии, полемики. А всички те заобикалят отблизо истинската проблематика. Робството е прикритият нагон и идеал на човека.
Естествено, всеки предпочита да постави в центъра свободата, понеже тя е по-привлекателна (поне на елементарно първосигнално ниво) и носи традиционни одежди на святост, мечтание и блясък. Така както хората обсъждат по-рядко смъртта, отколкото живота, така и робството се отбягва като негативно оцветено понятие и възприятие. Когато се говори за него, то е само, за да бъде отречено. Окови, мрак, бесило, тирания и деспотизъм са семантично свързани, за да очертаят вековната хуманистична неприязън към робството. Но има един по-дълбок душевен и психологически план, който съвсем не се поддава на клишираността на символите. Този план крие една друга същност на робството. И понеже човекът е противоречив по своята природа, така и таззи същност е антипод на своята външна обвивка. Ако ние сега кажем, че робството е желано от всекиго, това би отблъснало хората. Би ги пратило в оная естествена консервативна крайност, която ги кара да отхвърлят изцяло робството. А то е по същество стремеж на човека в една немалка (не и цялата) част от съществуването му. Свободата, ако трябва да бъдем честни със себе си, е само един период на активност, на разнообразие и себеутвържадаване. Тя е краткотрайно бягство от негативите на робството, защото то има безспорни такива. Тя е форма на разсейване, така както всеки от нас обича да си почива от време на време от роднини или от любимата си. Както всеки е захвърлял отегчено своя любима книга, песен, дреха, за да се върне пак към нея един ден. Така и ние се връщаме към робството. А когато се борим срещу него, това не е нищо повече от себедоказване. Даже нещо повече- борбата за свобода е проява на суета, на желание да се изкараме такива, каквито не сме. да се почувстваме по-силни, отколкото сме. Бунтовете за нас означават да облечем празнични дрехи, с които се гордеем, но не понасяме да носим непрестанно. Размахването на оръжия и революционният дух са нужни на човека, за да прикрие комплекса си за слабост, а понякога и за ненужност, безпомощност. Но когато се задоволи тази честолюбива жажда, пак се връщаме в познатото лоно. А това за мнозинството от нас е робството. Когато имаме свобода, обикновено не знаем какво да правим с нея, защото тя е била целта, а сега е средство, обстоятелство. Ако преди е била субективна и с това е носела лично усещане на всеки, веднъж постигната тя става обективна даденост за всички. И губи своя чар, защото субективните усещания, мечтите, стремежите носят несъизмеримо повече удовлетворение от каквото и да било в реалността. Овеществяването на свободата отравя бавно нейния чист и бленуван образ. Свободата избуява често в свободия. Защото свободата е хаос, а робството по дефиниция- ред. Разминаването между прекрасния идеал за свобода преди постигането й и уродливата издънка, в която се превръща, ни кара да изберем пак робството. Вътрешно ние го свързваме със сигурност и спокойствие. А свободата в противовес води до нестабилност. И ние се хващаме за по-ниския здрав клон; оставяме по-високия, който пука под нозете ни. Няма случай, в който веднъж достигната свободата, тя да не е прерастнала в безредие и неяснота. Борбата за свобода оставя затихващи импулси, които насочваме към боричкания (обикновено междуличностни), които отвращават масата от свободата. Чуват се първите гласове за поемане на обратния път. Свободата елиминира тиранина-враг. Това оставя празнина, която се запълва често с някогашния събрат по оръжие. Средата, която се създава е коренно различна, противоположна. Ако сме се молили неуморно за дъжд и той падне, пада за всички. С него спираме молитвите и какво става след първоначалните благодарности към небето? Или мълчим или се оглеждаме наоколо. А наоколо сме само ние. Няма я сушата, няма го омразния тиранин. И понеже сме научили всички негови номера, започваме да ги погаждаме помежду си. Не от омраза, а от навик, бих казал. Навик на човека е да властва върху когото може. Властта, а и принудата, са дотолкова дълбоко посяти в човека, че за да ги изровим трябва да стигнем до зората на човечеството, ако не и по-отвъд (каквото и да има там). Всеки човек подлежи на промяна, дори на промяна из основи, но човечеството- не. Да, ние можем да взъпитаме с правилния подход един индивид в схващания, противни на тези на човечеството като общност. Но останалите извън този индивид ще се раждат, ще живеят и ще умрат, носейки общочовешките нрави. Тези нрави включват любов към реда, към откритостта. Консерватизмът е укрепление за човека, в което той от раждането си предпочита да се крие. Има и такива, които прекрачват барикадата, но те излизат плахо, поединично и често под хулите на онези, останали вътре. Още повече, че това става след душевни изтезания и вътрешно развитие, което не всеки постига (или го постига късно или в края на живота си). Сиреч на нас, хората, в кръвта ни тече повече робство, отколкото свобода. Същевременно обичаме и свободата. Как така? Ами, свободата се обрисува в съзнанието ни като процес, а робството- като състояние. И когато свободата стане състояние, имаме чувството за нещо нездраво. Едно усещане за дискомфорт, което ни озолобява първо в социалната сфера, а после и в сферата на представите- там се настройваме отрицателно към свободата. И в такива моменти идват тираните- те са месия в известен смисъл за човечеството. Защото те канализират едно напрежение, което се поражда от трайното състояние на свобода. Тираните ни предлагат да подредят и направят стройни пообърканите ни идеи и чувства. Всеки, който е раздвоен бленува някой да разсече диелмата му. Макар и да считаме тираните и властта им за грешна стъпка, за позор и несправедливост, ние виждаме в тях и опора . С всяка следваща борба против робството човечеството си самовнушава, че е готово за истинска свобода. Но накрая раздутото самочувствие за зрялост се спуква с оглушителни овации за демагози и диктатори. Авторитарността ни привлича, защото всеки от нас се възхищава от силните. И когато назрее момента на умора от свободата, ние си връщаме робството. То е нашето общо и основно състояние, нашият фон, на който периодично нанасяме дръзките щрихи на свободата. Тя е нашата мечта, която не искаме и не сме готови да получим. Тя е един ярем, изплетен от отговорности, който не сме готови да носим дълго. И затова се окичваме с друг един ярем, който, вярно, е недемократичен и нетолерантен. Но имаме нужда от него, защото робството е отмора за нашата амбиция; то е мехлем за нашите рани от свободата. Ние сме крайни същества- или искаме властта, по възможност всичката, или искаме да сме роби. Или всичко или нищо, в името на яснотата. Не случайно казваме “Всяка жаба да си знае гьола”- тази народна поговорка добре изразява народния консерватизъм. Едни на власт, други- в подчинение. Тази черно-бяла картина ни се харесва повече от пъстротата и непредвидимостта на свободата. Аз не си пожелавам да бъдем винаги свободни. Не желая и вечно робство. Но ще бъде само в полза на човечеството всеки един от нас да си даде сметка за същността на робството и на свободата. Може би само по-правилното им разбиране като цивилизационни феномени може да донесе дивиденти за бъдещите поколения…