автор: ossichka

самотата има десетки лица...
тя е в снопчето паднала,мъртва коса
която събирам пред огледалото
тя е в щастливите,малки,детски лица
сънуващи тихо под одеалото
тя е в котешката широка зеница
примирено чакаща след белята-плесница
тя е в пълната мивка с неизмитите чаши
и в неуместното вече местоимение "наши"
и в зелената утрин я има навън
когато се будиш с крясък от сън...
самотата има десетки лица...
за какво са тогава толкоз много слънца
щом в душите ни свещ треперлива гори
и се лутаме в сенките, и от страх ни боли
и прескачаме вече почти с лекота
от лице във лице,
самота-в самота...