автор: gumbert

Единадесетият пръст

(Писмо до мъртвите)

До Светлейшия и благороден и достоен за всякакви почести и възхвали Господин Княз и до всички господа дубровнишки и моя верен приятел Бернард Ришарди – приемете моя поклон. Желая ви, според Божията милост, да се радвате и да крепите своята власт. Аз, Кувели Грък, намирайки се между два кръста и между два меча, ви пиша по ваше повеление от град Нови, 6 април 1667 година.

Ваша светлост, макар и никой да не е виждал дявола, някои добри люде успяха да си го представят, а вие не се учудвайте, че това писмо съвсем не прилича на моите предишни писма. Който умее да се прекръсти, той ще получи и сабята, а ако писмото ми в началото ви се стори смешно, то вие се посмейте колкото ви се иска, малко смях никога не ще навреди, но от силен смях се въздържайте, щото може да загубите апетит и не ще можете да се храните. В нужното време, когато ушите ще бъдат далеко, а очите близко, ще дойде време и за това съобщение, което пряко ви засяга, светлейши и преславни господа. Докато не сте прочели писмото ми до края, можете да си мислите каквото си поискате. То ще ви се стори удивително, най-малко три пъти по-удивително от моите предишни писма. А вероятно то би било още по-удивително, ако не държах сега в ръката си обикновено перо, а вие във вашите ръце – моята глава.
Пиша ви със желязно перо и сребърно мастило не защото пръскам пари на вятъра, а ботушите ми красят пътищата с катарамите си. Нуждата ме принуждава. Борът не стои затова, защото бурята не го събаря, а защото срещу бурята духат други ветрове. Мен, разбира се, не ще ме положат в ковчега със същите дрехи, с които ще съм облечен когато ме убият, но ви пиша със сребърно мастило не поради голямото си богатство, а затова, че зрението ми отслабва и нашите общи с вас дела приближават своя край, както ще свършат и моите писма до вас. Ще ви се наложи да наемете някой друг, който да ви изпраща известия от турската страна, та нали ние сме нужни, докато имаме сили. Сложих в огъня и мъжки и женски дърва, топли се моята старост, пекат се в жаравата яйцата, а аз топя перото ту в свещта, ту в сместа от барут и сребро. Докато блести перото, аз бавно го придвижвам, и щом перото потъмнее, то на мен ми притъмнява и пред очите, и отново трябва да топя перото в свещта … Ето така пиша последното си писмо до вас. Но аз се надявам, че мракът е само отсъствие на светлина, така както болката и злото в същността си са отсъствие на Добро, а самите те не са нито истинни, нито същностни.
Вие знаете, Ваша светлост, че аз съм вече третият Кувели, който ви служи вярно и истински, още моят дядо Михо и баща ми Иван изпращаха тайни сведения от така наречените турски земи до онези пресветли князе и господа дубровнишки, които, може би ви се падат бащи и дядовци, и всичко това за да става по-силна вашата държава, и нашият език, поне по вашите краища, да звучи свободно. Вие знаете и това, че баща ми - Иван радееше и за нашите гръцки, и за вашите римски кръстове, изкупувайки ги от турците, за да ги спаси от претопяване и превръщане в съдове за хранене, и че той ви изпращаше достоверни сведения за всичко, каквото се случваше при турците, докато не застана на пътя му един от Шабановичите, бекът на град Нови, Ризван Шабанович, който бе проучил, че Кувели пишат до вас. И тогава баща ми разбрал, че не можеш да си видиш сам ушите, качил се на един кораб и заминал към далматинското крайбрежие при ускоците , и не се видял повече докато не настъпили Богоявленските студове … А тогава хванал такъв студ, че бузите не усещали допира на пръстите, и той се криел заедно с ускоците в някаква изоставена църква в планината Орен (колкото се може по-далеко от манастира Савина, където по това време аз се учих на четмо и писмо). За да не умрат от студ, в началото те хвърляли в огъня свалените от пушките приклади, а когато изгорили и тях, започнали да изгарят наред всичко дървено, дори църковните икони, като при това се прекръствали, и се заричали да построят по-хубава църква от предишната веднага щом дойде пролетта, която да им позволи да отплават. Иван Кувели събирал в наметалото си сняг, слизал от планините, носил го в безводните села, и там го разменял с жените за коричка хляб. А когато разбрал, че макар и голям грях, вече нямало кой да изпълни заръката, той под прикритието на виелицата тайно се спуснал от планините в Нови. Първо отишъл на пристанището и се напил с морска вода, след това поел към дома си, извадил пояса, в който били зашити дукатите, предназначени за моето обучение и прехрана, и, Ваша светлост знае за това, изпратил кесията със злато на своя верен приятел Стипе Бац в Дубровник, с молба да изпрати парите Константинопол срещу главата на онзи бек Шабанович, който застанал на пътя му. И тогава моят баща, Иван Кувели, ви писал: «Вие решавайте къде да изпратите златото: или като „подарък" в Истанбул, за да отнемат живота на бека, или в Улцине на наякой сарацин, за да отнеме моя живот. Но така повече не може да продължава; два ножа в една кания не се носят …» Вие знаете, Ваша светлост, от веждата откъсват най-дългия косъм, а от ресниците – най-късия; няма да ви разказвам, как от Истанбул изпратили в Сараево връвчица до бека на Нови Шабанович, и как бекът отишъл в Сараево и се върнал от там удушен и увит в собствената му шатра. Вие знаете това по-добре от мен. Ще кажа само, че същата нощ извикали в Нови брата на бека Шабанович - Бек Заги, която живеел в Требин, и че още в първата сряда на залез слънце Бек Заги влязъл в Нови и, без да спазва никакъв траур, препускал заедно с жена си по всички улици на града, конете били със сребърна сбруя, сабята и копието му били украсени с пискюли, а самият бек, изправен на седлото, пушил лула и през цялото време повтарял, че лошият слух не може да бъде истина и че неговите заклети врагове, както турците, така и неверниците, разпространяват злобни сплетни. Така бекът преминал по целия град на кон заедно със своите хора, сякаш за него нямало никакъв траур, а жителите на града водели коня му за юздите, предавали поводите от ръка на ръка, съчувствали му и му пожелавали добро здраве. А той отговарял на всички така:
– Нищо не искам да чувам, защото знам, че дубровнишките господа, нашите съседи, никога не ще бъдат наши кръвни врагове, та нали те могат да предвидят последствията от това, за което ми казвате, и много добре знаят, че възмездието рано или късно винаги ще дойде …
Когато бекът пристигнал в дома си при своята майка, братя и останалите роднини, той повторил, че не може да има такова нещо, макар и вече да бил видял, че брат му бил докаран от Сараево, загърнат в шатрата. И роднините не облекли траурните дрехи. Едва на следващия ден, в четвъртък, когато някакъв човек донесъл от Нови писмо от Мостар, в което някакъв познат на Шабановичи съобщавал, че бекът наистина бил убит по заповед от Истанбул, и когато из целия град започнали да говорят: «Не се карайте с господата от Дубровник, ето колко ловко те скроили убийството на бека Шабанович, възползвайки се от несметните си богатства за да подкупят везира», едва тогава в дома на убития се надигнало вълнение. Всички заплакали, занареждали, облекли траурните дрехи, отрязали гривите и опашките на конете. Майката си навлякла конския чул и се препасала с лико, братът се поболял и престанал да излиза навън, обърнали огледалата обратно, започнали да варят халва, и раздавали по улиците халва и пари за бог да прости починалия, а слугите изпратили по цялата област да направят чешми за вода, на които било изписано името на убития.
Тогава моят баща, Иван, ми връчи перото си и от вашата хартия, а самият той се хвана на работа като лоцман при някакъв собственик на шхуна, който превозвал поклонници от Йерусалим и до светите места. И откакто той замина, и камъкът отъня от вятъра, и морето се препълни от дъждовете, а аз така и не го видях. Той намерил приют в манастира Св. Текла в Йерусалимската обител, където акостирали нашите кораби, а поклонниците си почивали преди пътешествията из Палестина и се сдобивали с пътеводители, изготвени от местните писари. Понякога той ми изпращал в Нови пари или писмо, а по това време аз вече бях пораснал и бях започнал да пиша до вас първите си дълги сведения, – защото крушата не пада далеч от дървото. През онези години аз отивах на градското пристанище, когато се връщаха за зимуване корабите, превозващи поклонници, и тайно от Шабановичи, чаках баща си, застанал до кулата Каили.
Изминаха няколко години в напразно очакване, и ето че веднъж заедно с другите поклонници на брега слезе една жена. Тя бе избягала от един от онези острови, на които няма мъже. Такива отначало се задоволяват сами с жива змиорка, а при първа възможност се качват на галерите с поклонниците и там, първо за собствено удоволствие, а след това срещу храна и пари, започват да продават онова, което не са купували. Простете, Ваша светлост, но по онова време аз все още не познавах жените и не знаех, що за напаст притежавах и носех като единадесети пръст или като трети крак, като я привързвах към бедрото си. Но шило в торба не стои. В онази вечер вместо баща си аз срещнах тази жена, харесаха ми косите й, които тя дъвчеше сякаш от глад, но не от онзи глад, който се утолява с хляб. Забелязах, че когато скочи на брега, тя придържаше гърдите си с ръце, и в същия онзи момент, в който видях това, тя също погледна към мен. Тя тръгна напред, а след нея, тя често се оглеждаше, измъкнах един дукат и го хвърлих над главата й, той падна в праха под краката й. Нощта вече се бе спуснала, и ние бяхме сами на тази солена земя. Сякаш без да иска, тя настъпи златната пара, и аз си помислих, че сега тя ще си тръгне, обаче, без да вдигне крак от земята, тя изведнъж се обърна към мен. Внимателно ме погледна и изрече две думи:
– Ти си Кувели?
Така аз разбрах, че тя е била на онзи кораб, с който плаваше и баща ми. След това тя безмълвно извади едната си гърда и ми показа, че сама може да лапне цялото си зърно. И в този момент превръзката ми се скъса, почувствах остра болка, и от мен потече нещо топло, сладко, изнурително, подобно на кръвотечение. Едва се задържах на краката си, а тя бързо се приближи, развърза ми пояса и, като видя всичко както си беше, тихо извика, като прикри устата си с длан. След това вдигна дуката, стисна го между зъбите си, и като ме целуна, ми каза да я чакам утре на пристанището, на моята лодка, ако имам такава. Когато си тръгна, аз разбрах, че дукатът е останал в устата ми.
На следващия ден тя дойде, но не беше сама. С нея имаше една жена от същото занятие и на възраст колкото нея или, може би, малко по-млада. А аз вече не можех, както преди да държа единадесетия си пръст привързан за бедрото, и вместо това го наместих там, където се намира и сега, когато ви пиша тези редове, под широкия пояс заедно с пистолета, кинжала, мастилницата и зашитите в пояса дукати. Когато се срещнахме, Ерисена Ризнич (така се казваше жената от галерата) направи знак на своята приятелка, и тя си разкопча елечето, а на мен ми размота пояса. Гледах момичето, момичето също ме гледаше. Гледах малките й гърди, на които бяха нарисувани две големи очи със същия виолетов цвят, каквито бяха и нейните очи. На ушите й вместо обеци висяха камбанки, понякога те тихо звъняха на вятъра. Очите, нарисувани на гърдите й, бяха разногледи, едното око гледаше към североизток, другото – към югозапад, те сякаш се молеха, обърнати нагоре към небето, към птиците, облаците и светлината, а нейните истински очи гледаха надолу, към моя пояс, където между мастилницата и кесията с дукатите, изправен, като дръжка на нож, стърчеше моят единадесети пръст, обърнат към четирите посоки на света. И тогава момичето, като се обърна не към мен, а към Ерисена Ризнич, спокойно и решително изрече една-единствена дума:
– Не.
– Добре, – съгласи се Ерисена, – ти не си длъжна, но остани с мен, ще ми помагаш.
И тримата заедно се качихме на палубата. Те се смееха, разправяйки че на палубата нямало нито едно легло поставено напречно на кораба, тъй като те са свикнали да правят любов, клатейки се заедно с вълните, и така било много по-удобно, отколкото на сушата, и че, ако сега направех дете, то заслугата за това би била не само моя, но и на морето. А после те пристъпиха към това, което после правихме не един път тримата заедно, и с което не ще занимавам Ваша светлост, защото може да си помислите, че ви разправям всичко това поради собственото си безсрамие, и че устата ми е пълна с вятър, а под шапката ми има глупав камък. Но едно трябва да ви кажа, тъй като то се отнася до нашето дело. Беше ми позволено да обладая само Ерисена, макар при това никога да не можах да докосна красивите й гърди, тъй като между нас винаги лягаше нейната приятелка, тъй като можех да повредя Ерисена със своя единадесети пръст, който, както вече ми ставаше ясно, беше за жените по-лош и от сабя, а за мен – по-опасен и от огън. По този начин под пояса ми се намираше онази, която обладавах, а над пояса – онази, която не обладах никога, но която, както разбрах по-късно, желаех повече, отколкото Ерисена. Оттогава не се смея, дори и тайно, защото нито една година от моя живот не ми струваше толкова скъпо, както този, за който ви разказвам сега. Но всичко това сега вече е забравено, и пишейки на Ваша светлост, аз нямаше да се ровя в миналото, ако, както стана ясно, Ерисена не бе родила в Коринт дете, момченце, и аз, предполагайки че това е моят син, на всеки три месеца й изпащах пари, тоест част от заплащането, което получавах от Ваша светлост като награда за моите писма от турската граница. В замяна на това поисках от Ерисена едно-единствено нещо: да изучи момченцето на четмо и писмо. Днес са трудни времена: поемеш ли с левия крак – ще те набият турците, тръгнеш ли с левия – ще те набият венецианците, и никой няма да охлаби юздите на езика ти и не ще премени с чисти дрехи името ти, освен вас, пресветли и славни господари, и вие, Ваша светлост.
А аз продължавах да живея сам, подобно на призрак в къщата, и утолявах жаждата си като див звяр – всеки път на нов водопой, и най-често с бежанки, които причаквах и избирах на пристанището, защото това се превърна в моя страст. За голямо мое учудване, те обикновено отказваха да взимат пари от мен, и това бе странно, защото дори и на най-изкусните измежду тях не им бе лесно с мен. Един ден, преди четири години, аз получих от Коринт омотан с вълнен плат пакет, а в него имаше ръкопис, изписана с красив почерк. Към ръкописа се прилагаше писмо, продиктувано от Ерисена Ризнич, в което тя съобщаваше, че е изпълнила моето условие, и че писмото е от нейния син Вид. С необяснимо вълнение взех страниците хартия и се зачетох. Учудих се на ясния почерк и на красотата на ъгловатите букви на кирилицата. И още повече – от съдържанието на написаното. Ето първото, което прочетох, след като разгърнах листа:


Галера с десет весла на капитан Вицек Усталич от Пераст. Лето 1666.
Василия Филактос. Не е гъркиня. Цена – дванадесет гроша. Около седемнадесет години. Може да завързва косите си около кръста. Можете да налеете между гърдите й чаша вино и да пиете, при което няма да се излее нито капка. Коремът й целият се побира в една шепа. Лесно стига до удоволствието, лесно се разплаква. Най-вече подхожда за мъж среден на ръст, с тесни бедра, широки длани, който няма прекалено много семе и който е свикнал повече жените да любят него, отколкото той тях. Който не обича жени, правещи любов с обрязани, може да бъде абсолютно спокоен за това …

Оказа се, че пред мен беше списък с цени и услуги от специален характер. В ръкописа се споменаваха около двадесет наименования на кораби, под наименованието на всеки кораб се посочваха десетина женски имена, до всяко женско име имаше цена, а до нея – нейното обяснение. Описваше се външния вид на «бежанките», след това тайните особености и уменията на всяка от тях, и се даваха полезни съвети. Бях объркан и смутен и реших да се убедя, че всичко това бе написал моят син. Нямах търпение да се уверя в това, защото тъкмо по това време зрението ми бе започнало да се влошава, макар и да не бях загубил все още силата си. Пресметнах, че тази есен Вид би трябвало да стане на осемнадесет години, и поръчах да предадат на Ерисена да изпрати за известно време Вид при мен още с първия кораб с поклонници.
И както някога чаках баща си, така и сега, тайно от Шабановичи, очаквах галерата, с която трябваше да пристигне Вид. Вълнувах се и по никакъв начин не успях да скрия лицето си от лъчите на залязващото слънце зад кръста на мачтата на изтегления на брега кораб. Опитвах се да скрия очите си зад пресичащите се мачти и реи, но нищо не се получаваше: лъчите проникваха ту над реята, ту под нея, и най-накрая разбрах – причината е в това, че аз треперех. В полумрака акостира някаква галера, но Вид не беше на нея, вместо него на брега слезе някаква много млада жена, на която обърнах веднага внимание, тъй като, скачайки долу на брега, тя придържаше гърдите си. Тя побягна напред, като все така придържаше гърдите си, след това се огледа, аз, както някога, хвърлих над главата й един дукат, който падна на пътя пред нея. Тя го настъпи и се обърна към мен. Платих й за една нощ и й дадох също толкова за още една, но не с мен. Казах й да отпътува за Коринт, да намери там Вид, сина на Ерисена, и да прекара нощта с нея.
– Ти беше с мен и вече ме знаеш. Когато прекараш една нощ с Вид, ще узнаеш и двама ни. Ако успееш да разбереш, дали ми е син или пък не, връщай се обратно и в двата случая ще получиш още толкова. Ако той е мой син, нека дойде с теб, ако ли не – да не идва. Имам чувството, че около този човек има някаква тайна.
Жената се съгласи, а аз най-после се взех в ръце и реших да напиша писмо до Ваша светлост в Дубровник, чувствайки се щастлив от това, че моля Ваша светлост да вземе сина ми да му служи, за да може той, да даде Господ и Мария Благодатната да даде, да ви служи още по-добре, отколкото аз, вашият покорен слуга, Кувели Грък. И аз бях щастлив, че не ще се прекъсне нишката на нашето семейство, подобно на прогнила връвчица, и че още един Кувели ще служи на вашата пресветла република, четвъртият по ред за това столетие, моят син Вид. А аз ще склоня глава на ръцете си и от една болест ще боледувам, а от друга ще се пазя. Писмото вече беше готово, и чакаха само потвърждението на моите надежди и пристигането на сина ми. Само че ми се наложи да скъсам писмото, макар и да ми бе струвало много труд заради помътнялото ми зрение. Защото точно когато писмото беше готово,от Коринт се върна онова момиче и се отчете пред мен накратко със следните думи:
– Вид не ти е син. Той е син на баща ти, Иван Кувели. А ти не можеш да имаш деца.
Когато, поразен от това известие, я попитах, защо е токова сигурна в това, то тя ми каза, че от самото начало е била изпратена при мен от моя баща, Иван Кувели, от Палестина, че той предварително й заплатил за да бъде с мен, тъй като преди това тя била с него, и той я оценил по достойнство. Постъпил с нея по същия начин, както някога бил постъпил с Ерисена Ризнич и с много други жени, на които плащал предварително, и всяка година изпращал при мен в Нови. Тези жени, както се изясни сега, били единствената връзка между мен и моя баща, така както те сега установили връзка между мен и брат ми Вид. И така, Ваша светлост, за в бъдеще ваш покорен слуга ще бъде не моят син, а моят брат, Вид Кувели. Пиян съм и в сълзи от мъка, не от вино, чакам го на пристанището и чак обувките ми се развързват от треперене. Желая му да не посрами своето име, а на Вас, с Божията милост, Ви желая да се радвате на властта си и да я укрепвате и тогава, когато мен, Кувели Грък, вече няма да ме има на този свят и не ще стоя между два меча и между два кръста, топейки перото си в свещта. Иначе не може и да бъде. Щом светлината угасне, няма как да не се окажеш в тъмнина?
Нови, 6 април 1667 година

P.S. Този post scriptum е написан не от Кувели Грък, а от писателя, автор на книгата «Желязната завеса», живял три века след Кувели, в 1973 година. Донесенията на всички Кувели, доброволци информатори, които през XVII век от поколение на поколение изпращали сведения относно събитията в Османската империя от град Херцег Нови (който по онези времена се намирал на територията, принадлежаща на турците) до Дубровнишката Република, и до днес се съхраняват в Дубровнишкия архив с шифър Pr 1942, 1 185. Само че това писмо, написано от Кувели Грък, така и не успяло да стигне до дубровнишкия княз и другите лица, за което е било предназначено. Оказало се, че писмото било адресирано до мъртъвци. Написано е на 6 април 1667 година, точно в деня, в който страшно земетресение разрушило Дубровник и погубило приятелите на Кувели. Неговият брат Вид така и не можал никога да служи на Дубровнишката Република.