автор: sarita

-Бабо!
Детското гласче беше толкова нежно и невинно. А сега беше и умоляващо. Старата жена го погледна с нежност. Погали меката руса косица, падаща на едри къдрици около ангелското личице. Ухаеше на ягоди и цветя.
-Да?
-Бабо, защо звездите са толкова далеко? Разкажи ми за звездите. Ти виждала ли си падаща звезда? Вярно ли е, че ако си пожелаеш нещо,когато видиш падаща звезда, то ще се сбъдне?
Старата жена се усмихна. Топлина озари сърцето й. Малкото ангелче беше просто неустоимо - толкова много въпроси. И винаги в пакет.
-Знаеш ли, че звездите не стоят на едно място?
-Така ли? Ама те не се движат!
-Да, ние не ги виждаме, но те летят във вселената с огромна скорост.
-Бабо, а те имат ли си приятели?
-Не знам. Виж ей онази, голямата звезда, до луната. Казва се Вечерница, защото тя първа изгрява на небето. Другото й име е Сириус. Хората са я познавали още преди много, много години. Тя все си е стояла на небето. Сигурно знае много приказки. Мисля, че тя може да сбъдва сънища. Какво ще кажеш сега да си лягаме, а ти ще си пожелаеш тази звезда
-Сириус?
-Да, Сириус, да дойде в съня ти и да ти разкаже приказка.
-Ще дойде ли? Хубави приказки ли разказва? Ти сънувала ли си я?
-Да, тази звезда разказва най-хубавите приказки - жената прегърна детето - и съм сигурна, че тази нощ ще ти разкаже една. Утре сутринта ще ми разкажеш. Съгласна ли си?
-Ъхъм. - Русите къдри се разтърсиха от кимането, а малката уста се разтегна в сладка прозявка. - Лека нощ, бабо! Сладки сънища!
-Лека нощ, съкровище! Обичам те!

Потънала в съня си, малката фея танцуваше - тя беше балерина. Въртеше се в чудно хубави пируети, носеше се по вълните на музиката и не обръщаше внимание на хората, гледащи я в захлас. Накрая музиката свърши. Ръкопляскания изпълниха въздуха. Всички я гледаха с възторг - аплодисментите бяха само и единствено за нея. Малката фея се огледа, но не виждаше никого - за нея тези хора не бяха от значение. Накрая погледът й се спря в една светлина - срещу себе си видя сияйните очи на една звезда. "Сириус!" Тя беше дошла!
-Здравей! - Гласчето й беше тихо, треперещо от възторг. - Ще ми разкажеш ли приказка?
-Добре - съгласи се звездата - Каква предпочиташ? Смешна или страшна?
-Вие наистина ли пътувате?
-Да, - кимна тя - летим в безкрая с невероятна бързина. Като птици.
-Разкажи ми.
-Ами... - Звездата се поколеба - "От къде да започна?" - помисли си - Тази, малката фея, наистина задаваше доста сложни въпроси. -Ами... просто си летим.
-Като птици?
-Да, като птици.
-Светещи птици! - Малките очички се присвиха в ликуваща усмивка. - Прекрасно! А имаш ли си приятели? И вие ли летите на ята?
Звездата се усмихна.
-Ами... - пак се запъна: Как да обясни космоса на тази златокоска?
-Ами не точно. Виж твоята светеща коледна топка, с многото светлинки. - Малката фея отправи любопитният си поглед към светлинките. - Виждаш ли как синята лампичка е оставила синьо петънце на тавана, червената - червено, жълтата - жълто?
-Ъхъм.
-Представи си, че това са пътища. Син, червен, жълт. Започват от лампичките и свършват на тавана.
-Ъхъм.
-И ние се движим по нещо като такива пътища.
-С цветове?! Като дъга. Ех, че хубаво! Прекрасно е! Какъв е твоят цвят?
-Жълт. Аз съм жълта звезда.
-Да, ти приличаш на слънцето.
-Така... - Продължи разказа си звездата - И по всеки път пътуват различни звезди. Понякога се срещаме и пътуваме заедно, понякога само се разминаваме с едно "Здравей!" в бързината.
-А приятел? Имаш ли си приятел?
-Ех, ти... - усмихна се звездата - Да, веднъж попътувах известно време с един спътник. - Звездата помълча за миг. - А дори не помня името му. Но имаше много хубава светлина. Почти еднакви бяхме. Светехме заедно в простора и беше прекрасно. Но после пътищата ни се разделиха...
-И къде е сега?
-Де да знам... - каза замислено звездата - И на мен ми се иска да зная. Сигурно и той сега е в съня на някоя фея и й разказва приказка.
-Мъчно ли ти е за него? - В очите и гласа на феята проличаха съчувствие и тъга, каквито само децата могат да изразят.
-Не, мила. - Звездата се усмихна топло - не ми е мъчно. Звездите пътуват сами и никога не се задържат за дълго време заедно.
-А защо? Каква им е работата?
-Да светят - обясни спокойно звездата - Да дават топлина и светлина за всички. А нощем да украсяват небето.
-И да разказват приказки...

Малката фея блажено беше притворила очички, а на лицето й цъфтеше усмивка.

-Али...Събуди се... - Бабата нежна галеше меките къдрици на внучката си. - Хайде, време е за ставане.
Малките очички се отвориха едвам-едвам.
-Бабо-о-о... - проточи се жално гласчето - Искам още малко да поспя-я. Моля те-е-е!
-Добре, слънчице. Още пет минути.
Но още преди старата жена да излезе от стаята я застигна възбуденото гласче на детето:
-Бабо! Сириус наистина дойде, бабо! Разказва ми приказка!
Бабата се обърна учудена.
-Наистина ли? Какво ти разказа?
-Ами... Чакай малко! - запъна се малката разказвачка - А, да! Каза ми, че звездите си имали пътища. Като светлинките на топката. - тя посочи цветното кълбо ръчичката си - Но нямат много приятели - добави тъжно, а после весело каза: - Но те не са тъжни!
-Така ли? А не им ли е скучно сами?
-Ами не. Изобщо даже. Нали идват да ни разказват приказки?! А винаги ли са толкова светли? Знаеш ли, много ми хареса как светеше. И на мен ми се иска да светя така. ...
Гласчето продължаваше да нарежда весело. А старата жена поклати глава и си помисли в себе си с почуда:
-"Е-е-ех, звезди... Да-а-а... Те наистина са красиви"